Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

д а заваря сестра ми д а глед а телевизия в д невната или д а се е затворила в стаята си, за д а

работи по мистериозния си блог. И съм прав. Но само отчасти. Наистина е в д невната и на

д ивана, но върху нея се е опънало нечие момчешко тяло. Целуват се яко, като че ли всеки

момент ще прод ължат д окрай, и аз под скачам стреснато. По сле излизам тихичко от стаята,

насочвам се към кухнята и там започвам д а вд игам разни шумове — хвърлям сака си на под а,

трополя с прибори. Холанд се втурва при мен само д вайсет секунд и по-късно. Ко сата й

хвърчи във всички по соки, устните й са под пухнали.

— Какво правиш тук? — извиква тя. — Нали беше у Нейтън?

— Саша ще д ойд е всеки момент — отговарям и се втренчвам в празното про странство

над главата й. — Е, кой е?

— Какво значение има?! — Поглежд а притеснено през рамо, а по сле д обавя тихо: — Ако

искаш д а знаеш, това е Диего! — Вирва брад ичка и д опълва важно: — Ти не би трябвало д а

си тук!

— Аха, Диего — повтарям. Онзи сед емнайсетгод ишният, който е ед ва ли не сгод ен за

някакво момиче от Квебек. А д али тази история не е про сто уд обно прикритие, което той

използва, за д а не се обвързва с момичетата, които сваля?

Холанд вирва глава и ме поглежд а така, сякаш ме пред извиква д а й опонирам, но точно в

този момент на вратата се звъни.

— Това трябва д а е Саша — промърморвам и раменете ми се отпускат.

Напускам с широки крачки кухнята, без д а отроня и д умица повече. Саша вече стои на

прага на къщата ми. Колата на майка й чака на алеята и Саша се обръща, за д а й помаха. По сле

влиза в антрето. Стискам я лекичко по рамото и тя ме прегръща бързо. Долавям ухание на

д иня, но вед нага след това тя се отд ръпва и на мен ми се иска д а я прид ърпам обратно към

мен, но не го правя. Саша започва д а се бори с копчетата на палтото си. Копчетата й открай

време се откопчават и закопчават много труд но. Знам го от личен опит. По сле метва палтото

си на закачалката и застава пред мен с отпуснати ръце.

— Трябва д а се качим горе — изричам тихичко. — Холанд си има го сти в д невната —

Диего!

— Диего ли? — изненад ва се Саша. — Какво прави тук?

— Мачка сестра ми на д ивана.

— Сериозно?! Откога? Ами Елод и?

— Нямам пред става. Току-що разбрах за тази работа.

Качваме се в моята стая и Саша присяд а на бюрото ми.

Вълшебното кълбо се мъд ри важно върху монитора и тя го взема, прочита безмълвно

по сланието му и го връща обратно на мястото му. Облечена е с кафяв пуловер с голяма яка, а

ко сата й изглежд а скоро измита — като в реклама за шампоан. Улавям се, че я зяпам и се

опитвам д а запаметя всяка под робно ст от външния й вид . Мъча се д а спра, но не мога.

— Как се чувстваш? — питам, като присяд ам на леглото. Думите ми звучат точно

толкова неловко, колкото и се чувствам, но са по-д обре от мълчанието.

— Тялото ми се чувства много странно — признава тя и ме поглежд а. —