Когато дойде паякът [bg]

Глава 50

Когато слязох от колата си пред затвора, във въздуха се разнасяше пронизително бръмчене. Звукът беше физическо явление. Репортери от вестниците и телевизията бяха наобиколили „Лортън“. Чакаха ме. И Сонеджи/Мърфи ме чакаше. Бяха го преместили в обикновена затворническа килия.

Когато прекосявах паркинга под лекия дъждец, от всички страни към мен се насочиха телевизионни камери и микрофони. Бях там, за да хипнотизирам Гари Сонеджи/Мърфи и пресата го знаеше. Днес бях голямата хапка в новините.

— Томас Дън твърди, че се опитвате да вкарате Сонеджи в болница, откъдето ще бъде освободен след две-три години. Вашият коментар, детектив Крос?

— Нямам какво да кажа засега.

Не можех да говоря с никого от репортерите, което не ме правеше техен любимец. Бях се споразумял в това отношение с главната прокуратура, преди да получа най-сетне разрешението.

В днешно време хипнозата често се използва в психиатрията. Психиатри или психолози прибягват нерядко до нея за нуждите на терапията. Аз се надявах да открия при няколкото сеанса какво се е случило с Гари Сонеджи/Мърфи през „изгубените дни“, по време на неговите бягства от реалността. Не знаех дали ще имам бърз резултат и дали изобщо ще имам някакъв резултат.

Щом влязох в килията на Гари, пристъпих към хипнотизираното, което е прост и ясен процес. Помолих го да се отпусне и да затвори очи. После да си поеме дълбоко въздух и да издиша много бавно и равномерно. Да се опита да прочисти главата си от всякаква мисъл. И накрая да започне да брои от сто — отзад напред.

Изглеждаше подходящ обект за хипнотизиране. Не се съпротивляваше и потъна дълбоко в състоянието, податливо на внушение. Доколкото можех да преценя, беше готов. Така или иначе продължих — все едно, че е така. Наблюдавах за някакви признаци, които да говорят за обратното, но не забелязах нищо.

Дишането му видимо се забави. В началото на сеанса беше много по-отпуснат от всеки предишен път. В първите моменти разговаряхме за обикновени, непредизвикващи възбуда неща.

Когато усетих, че напълно се е отпуснал, го попитах за случилото се в „Макдоналдс“, защото той твърдеше, че там е „дошъл на себе си“.

— Спомняш ли си арестуването ти пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг?

След кратка пауза той каза:

— Да, разбира се.

— Радвам се, че си спомни, защото имам няколко въпроса за обстоятелствата в „Макдоналдс“. Не ми е ясна последователността на събитията. Спомняш ли си дали яде нещо в ресторанта?

Под затворените му клепачи виждах как очите му се въртят. Очевидно си припомняше, преди да отговори. Беше обут в джапанки, левият му крак потропваше бързо.

— Не… не… не си спомням. Дали ядох там? Не помня. Не знам със сигурност дали съм ял.

Поне не отрече, че е бил в „Макдоналдс“.

— Забеляза ли някакви хора в ресторанта? — продължих да питам аз. — Спомняш ли си някой от клиентите? Или някое от момичетата зад щанда, с която да си говорил?