Когато дойде паякът [bg]

В нашата къща първа става Мама Нана. Всеки божи ден. Няма да се учудя, ако тя е първата, която става в цялата Вселена. Двамата със Сампсън бяхме твърдо убедени в това, когато бяхме десетинагодишни. По онова време тя беше заместник-директор на гимназията „Гарфийлд норт джуниър хай скул“.

Когато и да стана, било то в седем, шест или пет, слизам в кухнята и винаги заварвам лампата да свети, а Нана да закусва или да си приготвя закуската на печката. Повечето сутрини яде едно и също. Варено яйце, гореща английска мекица, намазана с масло, слаб чай с мляко и две лъжички захар.

Обикновено е започнала да приготвя и нашата закуска, като се съобразява с вкусовете ни. Менюто може да включва палачинки, свинска наденица или бекон, пъпеш, в зависимост от сезона, овесена каша с много масло и щедро поръсена със захар, яйца, приготвени по всички известни начини.

От време на време ни прави омлет с желе от грозде — единствената й гозба, която не обичам. Нана го препържва от едната страна и, както много пъти съм й повтарял, яйца с желе е като палачинки с кетчуп. Нана не се съгласява, въпреки че тя самата никога не хапва от тези омлети. Децата обаче умират за тях.

В тази мартенска утрин Нана вече седеше на масата в кухнята. Четеше „Уошингтън Поуст“, който ни го носи един мъж на име Уошингтън — ако щете, вярвайте. Всеки понеделник господин Уошингтън закусва с Нана. Днес беше сряда — важен ден за разследването.

Сцената на закуската ми беше тъй позната, но въпреки това се стъписах, като влязох в кухнята. За сетен път се убедих колко дълбоко бе навлязло отвличането на децата в личния ни живот, в личния живот на цялото ми семейство.

Заглавието в „Уошингтън Поуст“ гласеше: