Смъртни врагове [bg]

Джордън Мичъл постави оръжието, отнело живота на Александър Хамилтън, върху червеното кадифе в кутията и кимна на Траск да ги остави сами. Сигурно старшият помощник си бе мислил, че ще пият чая заедно, но не и днес. Въпреки близкия достъп на Траск до личния и служебен живот на шефа му, все още имаше зони, които и двамата мъже смятаха за чисто лични.

— Ще се върна след малко — рече Траск, взе кутията с пистолетите и затвори плътно вратата след себе си.

— Не ми каза нищо за пътуването си — напомни Мичъл на новата си гостенка. Тя стоеше пред него в лъчите на приятно напичащото слънце. — Не е просто любезност. Искам да зная какво е психическото ти състояние.

— Умът ми е наред — отвърна жената и вдигна очи към препарираните животни над себе си.

— Беше много заета и имаше малко време за сън.

— Така е. На мен не ми трябва много сън.

— Е?

— Какво, е?

— Как е той?

Мичъл посегна към обяда си. Г-жа Хартунг обилно го бе посипала с чер пипер и прясно холандско сирене, както го бе предпочитал баща му. Мичъл й беше казвал поне десетина пъти, че предпочита сьомгата неподправена, но тя не му обръщаше внимание.

— Загубил е едното си око. Изглежда отслабнал и някак дезориентиран.

Редник Джейн отмахна косата от лицето си. Изглеждаше съсипана от пътуването, макар и да твърдеше обратното.

— Какво ти каза за плана? — попита Мичъл. — Знаем ли къде ще ударят следващия път.

— Не — излъга тя. Редник Джейн беше опитен манипулатор, но сега вървеше по тънък лед. — Той се връща обратно в „Хоумстед“, докато планиращите операциите подготвят новите нападения. Засега това е всичко, което знам.

— Каква е следващата ти стъпка? — попита Мичъл. Той бавно изстърга холандското сирене от сьомгата и внимателно я опита, без да отделя очи от събеседничката си. Странно колко подобна на Сирад бе изглеждала тази жена и колко различни се бяха оказали всъщност. Редник Джейн изглеждаше дори по-опитна в обработването на хората, въпреки че не можеше да се сравнява по красота с другата.