Смъртни врагове [bg]

Грубият ботуш на Сач го уцели по слепоочието и прекрати всяка съпротива.

— По дяволите, това е вторият — рече Сач и продължи напред. Не обичаше да убива, но знаеше, че ако се наложи, е длъжен да го стори.

Качиха се необезпокоявани в асансьора. Надяваха се полицията да не бе поставила повече от един дежурен.

— Това нещо е бая тежко — рече британецът, докато излизаха от асансьора. Той беше жилав и як, но товарът беше около 70 процента от теглото му. Нямаше значение колко бе трениран — огромната раница направо щеше да го смачка.

Не размениха нито дума повече, докато не стигнаха до паркирания отпред бус. Бяха отмъкнали безпроблемно колата, на чиито врати имаше надпис „Университет Луисвил“. Надяваха се, че докато се разбере за кражбата, ще са намерили друго средство за придвижване.

— Полицейско управление до двайсет и седем — чу се някакъв глас и Сач си спомни, че все още носи радиостанцията на нощния охранител. — Всичко наред ли е при вас?

Сач свали раницата си и я постави внимателно в микробуса.

— В лаборатория четири е чисто — каза той, като държеше радиостанцията далеч от устата си и се стараеше да имитира гласа на полицая.

— Разбрано, двайсет и седем — отвърна невидимият диспечер. — Иди при човека от дванайсет-седемдесет и седем, „Мапълхърст“, оплаква се от шум, идващ от къщата на „Алфа Омега“. Като че ли там са вдигнали голям купон.

Сач натисна два пъти ключа за предаване, което беше универсалният полицейски сигнал за „разбрано“. После грабна тежката раница на Оли и я постави до своята в каросерията на буса.

— Все пак съм по-добрият шофьор — каза той, взе ключовете, отвори предната врата и се усмихна на сравнително лесния им успех. — Пък и съм по-хубав.