Смъртни врагове [bg]

— Като Джони Ракетата, нали? — попита малкото момче.

— По-скоро като Могъщите рейнджъри — отвърна Каролайн. Тя често използваше рисуваните филмчета, за да обяснява нагледно по-сложните въпроси. В ерата на електронните игри и телевизионните комикси детската психика вече използваше главно анимационни герои, за да си изгражда рамката за определени представи.

— Кристофър, вдигни си ципа, докато не си замръзнал напълно — добави тя, навеждайки се да обърше снега от якето си. — Ако искате да останете още навън, ще…

— Мамо! Кристофър плаче! — викна Мади от подножието на височинната.

Каролайн погледна надолу към подножието на малкия хълм, където Мади се бе надвесила над малкия си брат, дърпайки каишката на шейната и мъчейки се да я извади изпод проснатото му тяло.

— Не можете ли да се оправите сами — викна ядосано Каролайн и се спусна бързо по склона, покрай тълпата по-големи съседски деца, които едва ли бяха забелязали нещо.

— Махни се от шейната ми! — пищеше Мади на брат си, който сега вече наистина се беше подул от рев и почти не можеше да диша между отделните хълцалия. Каролайн преброи седем секунди между писъците и разбра, че е нещо сериозно. Всяко задържане на дъха повече от три секунди обикновено означаваше проблем.

— Остави тая шейна — викна отдалеч Каролайн. Къде, по дяволите, беше Джеръми? Последното, което бе чула от него, беше съобщение, оставено на телефонния й секретар в службата.

Нещо се обърка, беше казал той, разчитайки отново на това кратко обяснение, което използваше преди всяко изчезване. Нещо се обърка — така тя никога не разбираше къде отива и кога ще се върне. Никога не се знаеше нищо за неговите мисии — колко опасни можеха да бъдат, дали ще пътува извън страната, дали ще преживее много страдания, които после проличаваха само по бързо сменящите му се настроения.

— Всичко е наред, сладичък, мама е тук — заговори ласкаво Каролайн, опитвайки се да успокой малкото наранено момче.

— Мисля, че е ръката, мамо — рече Мади. Лекарската професия не беше сред амбициите й, но знаеше много за паденията и удрянията от собствен опит.

— Какво й има на ръката ти? — попита Каролайн.

— Аз… мисля… че тя е… счупена… мамо… — успя да каже малкото момче между две силни изхълцвания.

„По дяволите това ФБР — помисли си Каролайн, коленичейки до сина си и пъхайки ръка в пухения му комбинезон, за да види колко голяма е белята, — Бюрото има десет хиляди агенти, на които може да разчита за войната срещу тероризма. Защо винаги трябва да опира до мъжа ми?“