Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
После в най-тъмната част от нощта ние запалихме огъня на новата година. Пирлиг създаде пламъка като търкаше две пръчки една в друга, докато Исса ръсеше стърготини върху искрите и над пръчките се извиваха тънички струйки дим. Двамата мъже се бяха привели над мъничкия пламък, духаха върху него и добавяха нови стърготини. Накрая лумна голям пламък и ние всички започнахме да пеем Песента на Беленос, а Пирлиг понесе новият огън към двете купчини дърва. Заспалите деца се събудиха и хукнаха да търсят родителите си, а огньовете на Белтейн заподскачаха високи и ярки.
След като дървата се разгоряха, бе принесена в жертва една коза. Сийнуин както обикновена извърна глава, когато бе прерязано гърлото на животното и Пирлиг пръсна кръвта му по тревата. Той хвърли трупа на козата в огъня, където гореше свещената леска, после селяните доведоха своя добитък и овцете и ги прекараха да минат между двата огъня. Закачихме венци от сплетена слама на вратовете на кравите и после гледахме как младите жени танцуват между двата огъня, за да получат утробите им благословията на Боговете. Те вече бяха танцували през огън на Имболк, но не пропускаха да го направят и на Белтейн. Тази година Моруена бе за първи път достатъчно голяма, за да танцува между огньовете и на мен ми стана малко мъчно като гледах дъщеря си как се върти и подскача, огряна от пламъците. Изглеждаше толкова щастлива. Мислеше за женитба и мечтаеше за бебета, а след няколко седмици, помислих си аз, можеше да бъде мъртва или поробена. Тази мисъл ме изпълни с неописуем гняв и аз се извърнах да не гледам огнената светлина, но с изненада съзрях други ярки пламъци в далечината. Из цяла Думнония горяха Белтейнски огньове, с които посрещахме новопристигналата година.
Моите копиеносци бяха донесли два огромни железни котела на върха и ние ги напълнихме с горящи главни и забързахме надолу с пламтящите гърнета. Като стигнахме в селото, разпределихме новия огън, за всяка къщурка трябваше да има пламъче от огъня, с което да се подпалят дървата, приготвени в огнището. Ние последни се прибрахме в замъка и отнесохме новия огън в кухнята. Вече беше почти призори, а селяните се трупаха по оградата, за да посрещнат изгряващото слънце. В момента, когато първото бляскаво чирепче светлина се показа над източния хоризонт, ние запяхме Песента за раждането на Лю — весел ритмичен химн на радостта. Стояхме с лице на изток докато с песен приветствахме слънцето и точно отвъд хоризонта виждахме тъмна ивица Белтейнски пушек да се издига към все по-изсветляващото небе.
Готвенето започна щом огнищата се нагорещиха. Бях замислил голямо угощение за селото, подтикван от мисълта, че това можеше да е последният ни щастлив ден за много дълго време. Обикновените хора рядко ядяха месо, но за този Белтейн бях приготвил пет елена, два глигана, три прасета и шест овце, които трябваше да бъдат изпечени. Имахме варели с прясна медовина и десет кошници с хляб, изпечен на миналогодишните огньове. Имаше сирене, ядки с мед и овесени питки с кръста на Белтейн, надраскан върху коричката им. След седмица-две щяха да дойдат саксите, затова сега беше момента да се даде угощение, което да помогне на моите хора да минат през ужаса, който ни очакваше.
Докато месото се печеше, селяните играеха на разни игри. Имаше надбягване по улиците, борби и състезание за вдигане на най-голяма тежест. Момичетата вплитаха цветя в косите си, и много преди да започне угощението забелязах как двойките се заизмъкваха нанякъде. Ядохме след пладне, и докато пирувахме, поетите рецитираха и селските менестрели пееха за нас, а за качеството на техните творения се съдеше по получените ръкопляскания. Раздадох злато на всички поети и менестрели, дори и на най-лошите, а такива имаше много. Повечето поети бяха млади мъже, които изчервени декламираха тромави строфи, посветени на техните избраници, момичетата гледаха свенливо, а селяните надаваха окуражителни възгласи, смееха си и после искаха всяко момиче да възнагради поета с целувка и ако целувката бе твърде бърза, поставяха двойката лице до лице и ги заставяха да се целунат както трябва. Поезията стана значително по-добра след като си пийнахме повечко.