Мравките
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Les Fourmis #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мравките». Краткое содержание книги:
Те са един милиард милиарда. Ние едва ги забелязваме, те обаче ни дебнат отдавна. За някои от тях сме богове. За други — злотворни същества. С удивителен интелект и организация, на които могат да завидят и най-страховитите армии, те се готвят за бъдещата безпощадна битка. Кои ще бъдат истинските господари на земята? От отговора на този въпрос зависи тяхното оцеляване… Също и нашето.
— Добър ден, Билсем! — Тя му подаде отпуснатата си ръка. — Да, знам, че се чудите защо съм тук. Но понеже този случай се проточи надълго и нашироко и лично префектът държи всичко да приключи благополучно, а той се кани да става министър, реших да се заема лично… Хайде, не се цупете, Билсем, шегувам се. Къде се дяна чувството ви за хумор?
Старият полицай не знаеше какво да отвърне. Това продължаваше вече от петнадесет години. На нея не й минаваха никакви „естествено“. Понечи да я погледне в очите, но те бяха скрити под дълъг кичур коса. Рижа, боядисана. Такава беше модата. В службата казваха, че искала да мине за естествено рижа, за да оправдае острата миризма, която излъчваше тялото и…
Соланж Думенг. След менопаузата си бе започнала съвсем да се вкисва. По принцип би трябвало да взема женски хормони за компенсация, но пък се боеше да не би да напълнее, защото, както е известно, хормоните задържат водата, така че тя стискаше зъби и караше околните да понасят последиците от тази метаморфоза на стареенето.
— Защо дойдохте? Да не би да искате да слезете долу? — запита полицаят.
— Шегувате се, старче! Ще слезете вие. А аз оставам тук, всичко съм предвидила: взела съм си термос е чай и радиотелефон.
— Ами ако възникне някакво затруднение?
— Вие да не сте страхливец, че веднага мислите за най-лошото? Нали ви казах, ще поддържаме връзка по радиото. При най-малката опасност ми съобщете и аз ще взема необходимите мерки. Освен това специално са се погрижили за вас, драги, така че ще слезете с най-новата екипировка за случаи от особено естество. Погледнете: алпинистко въже, пушки. Да не говорим за тези шестима юначаги.
Тя посочи застаналите мирно жандарми. Билсем промърмори:
— Гален слезе с осем пожарникари и това не му помогна кой знае колко…
— Само че те нямаха нито оръжие, нито радиовръзка! Хайде, престанете да се чумерите, Билсем.
Не му се искаше да спори. Играта на власт и заплахите го вбесяваха. Да се бори срещу Соланж означаваше сам да се превърне в Думенг. Тя беше като плевел в градината. Трябва да се опиташ да растеш, без да влизаш в досег с него.
Като човек, изгубил всякакви илюзии, комисарят Билсем навлече спелеоложкото облекло, завърза алпинисткото въже през кръста си и метна през рамо радиотелефона.
— Ако случайно не се върна, искам всичкото ми имущество да отиде за сираците на полицаи.
— Стига глупости, драги ми Билсем. Разбира се, че ще се върнете, и двамата ще отпразнуваме това в ресторант.
— Бих искал да ви кажа нещо. Ако случайно не се върна…
Тя се намръщи.
— Престанете с тези детинщини, Билсем!
— Исках да ви кажа… Всеки от нас рано или късно плаща за лошите си постъпки.
— Що за мистицизъм пък сега! Не, Билсем, лъжете се, никой не плаща за лошите си постъпки! Добрият „дядо Господ“, както вие казвате, може и да съществува, но хич не му пука за нас! Ако не сте се възползвали от възможностите, които ви дава животът, няма да можете да се възползвате и от смъртта!
Тя се изкиска, после се приближи до своя подчинен и почти го докосна. Той спря да диша. Ако ставаше дума за лоши миризми, в мазето щеше да има предостатъчно… — Не бива да бързате да умирате. Първо трябва да разплетете този случай. От смъртта ви няма да има никаква полза.
Досадата караше комисаря да се чувства като дете. Той се превръщаше отново в момченце, на което са отнели лопатката, и тъй като то знае, че никога няма да я получи обратно, опитва да си отмъсти с неловки оскърбления.
— По дяволите, моята смърт ще сложи край на вашето „лично“ разследване. Ще се видят резултатите от това, че „сте се заели лично“, както казахте.
Тя се приближи още повече до него, сякаш искаше да го целуне по устата. Ала вместо това заговори бавно, докато от устата и хвърчаха слюнки:
— Вие май не ме обичате, Билсем? Никой не ме обича, но на мен не ми пука, защото и аз не ви обичам. Нямам никаква нужда да бъда обичана. Всичко, което желая, е да се боят от мен. Впрочем трябва да запомните едно: ако вие пукнете там долу, на мен изобщо няма да ми стане мъчно, просто ще пратя трети екип. Ако наистина искате да ме уязвите, победете и се върнете жив и здрав. Тогава аз ще съм ви длъжница.
Той не отговори. Гледаше белите корени на косата й, сресана по модата, и това го успокояваше.
— Готови сме! — обади се един от жандармите, като вдигна пушката си.
Всички се бяха привързали към въжето.
— 0’кей, да тръгваме.
Те махнаха на тримата полицаи, които оставаха горе, за да поддържат връзката, и се вмъкнаха в мазето.
Соланж Думенг седна до бюрото, върху което бе инсталирала предавателя.
— Всичко хубаво и се връщайте бързо!