Денят на големия полет. Лос Анджелис — Хиспаниола за два часа. Зазоряване. Мери седеше неспокойна в дневната си, чакайки потвърждение от Д. Рийв. Концентрира се, за да потисне страха си. Скръбта й по Ърнест бе толкова искрена, все едно, че бе умрял.
Докато се протягаше и освобождаваше от напрежението, Мери хвърли поглед към картата на града, чрез домашната си pd мрежа. Видя Лос Анджелис като цветна мозайка. Всеки цвят показваше състоянието на даден район по шест показателя. Цветовете се сменяха всеки ден. Гневно червено се поддържаше вече шест месеца в дупките, там хищничеството на Селекторите нямаше покой.
Мери приключи тоалета си и застана гола пред едно високо огледало, вградено във вратата на банята. Кожата й сияеше от здраве, но все още имаше бледата драскотина отзад на бедрото. Най-малката от грижите й. Обличането на цивилни дрехи се изискваше винаги, когато pd работеха извън града. Ръкавите на изискания дълъг костюм стигаха до лакътя и бяха в розово — тъмноборовинков цвят. Ръкавиците бяха бели. По средната ивица на колана — статичен дизайн на цветя, поклатени от бриз. Елегантно, но в стандартите на служебните задължения. За момент не можа да се познае, взирайки се в младото момиче с уплашени очи — имаше безброй причини да се страхува и никоя от тях не бе рационална. Какво можеше да й се случи в Хиспаниола? Всяка година там отиваха милиони, за да се опитат да забогатеят. Хазарт. Добре платени и уважавани бели и черни мъже и жени, податливи на финансови изкушения, пътуваха натам.
Но Мери Чой отиваше в качеството си на държавен служител. Щяха да следят всичките й действия. Това я тревожеше.
Тя седна на дивана, наведена над чаша кафе и загледа по видеоекрана, показващ бледия изгрев над източните хълмове. Мери знаеше, че е подготвена за този ден и умствено и физически.
„Съжаление за Ърнест. Трябва да го забрави.“
Малко момиче, изумено от промяната. Какво биха си помислили майка й, сестрата, братът Лий. Тъга по тихите години сред всички тях; трансформирането й беше крайната обида, прибавена към по-ранните наранявания. Вече не е нито дъщеря, нито сестра. Аз избрах и проклети да сте всички вие. Но продължаваше да вижда себе си — все още ниска, със закръглено лице.
Окото й зърна мигащата зелена светлина на личния номер. Сигнализираше за идващо съобщение. Д. Рийв би използвал полицейската линия. Мери се почуди дали да отговори, ако е Ърнест. Имаше нужда от време. Съобщението свърши и светлината се превключи на кехлибарен цвят.
Мери изключи екрана и вдигна щорите за истинска гледка — отворен град и небе отгоре, прозорецът гледаше на север, към другите Гребени, опасани от облаци. Тук и там над града валеше дъжд. Тя хвърли поглед към кехлибарената светлина и бавно поклати глава — никога не би могла да остави дълго съобщение, без да го погледне.
— Плейбек на линията за лични съобщения — каза тя. Кехлибарената светлина премина в син плейбек.
— Здравей, М. Чой! Сандра се обажда. Срещнахме се в полицейската централа преди два дни.
Екранът показа и съпътстваща картина. Мери го включи и погледна образа: прекрасна бяла кожа, големи очи на сърна, на дясната буза се открояваха символите на агенцията и орбиталната гилдия.
— Реших да ти се обадя и да ти съобщя кога съм свободна. Както казах, трудно се намира приятна компания. През тази седмица ще работя, но през новогодишната нощ съм свободна. Ще празнуваме ли влизането в двоичното хилядолетие? Ето и кодът ми. Не се притеснявай и ми се обади. Довиждане.
Мери почувства угризение и каза на телефона да се изключи. От месец не бе имала много контакти с приятели, освен с Ърнест и другите от полицаи. Сега я търсеха и тя се зарадва на мисълта да сподели новогодишната нощ с някой нов, приятен човек.
