Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
Богинята им се казваше Астарта, наричана още Ищар по подобие на ниневийската Ищар. Тя имаше много гърди, всеки ден я обличаха с тънки дрехи и я отрупваха с накити. Прислужваха й жени, които, кой знае защо, се наричаха девици на храма, макар да нямаха нищо общо с девствеността. Напротив, службата им се състоеше в това да се любят в храма, което се смяташе за богоугодно дело — толкова по-богоугодно, колкото повече злато и сребро посетителят подаряваше на храма. Затова те се надпреварваха помежду си коя по-добре да задоволява мъжете. От малки ги приучваха на най-различни сладострастни умения, та посетителите да жертвуват за Астарта възможно повече злато. Това също беше по-иначе в сравнение с Египет, където съвкуплението в храма се счита за голям грях, заловените се изпращат в рудниците, а храмът се почиства.
Но собствените си жени симирските търговци пазеха зорко. Държаха ги затворени вкъщи и ги обличаха от главата до петите с дебели дрехи, за да не съблазняват чуждите мъже с външността си. Самите те обаче ходеха в храма да се разнообразяват и да вършат богоугодни дела. Ето защо в Симира нямаше публични домове както в Египет. Който не се задоволяваше с девиците от храма, трябваше да си вземе жена или да си купи робиня. На пазара роби се продаваха всеки ден, защото в пристанището на Симира непрекъснато пристигаха кораби. Робините бяха различни по цвят и ръст, пълни и слаби, деца и девици — всекиму според вкуса и желанието. Градската управа изкупваше недъгавите роби на ниски цени и ги принасяше в жертва на Ваал. След такава сделка чиновниците се подхилваха, тупаха се по гърдите и се гордееха, че са надхитрили божеството. Ако робът беше много стар, без зъби, сакат или неизлечимо болен, те завързваха очите на божеството, за да не забележи недъзите на жертвата и само с носа си да се опиянява от миризмата на кръвта, проливана в негова чест.
Аз също принасях жертви на Ваал. След като беше бог на града, нямаше да е излишно човек да поддържа добри отношения с него. Но като египтянин, не купувах човешки жертви, ами му подарявах злато. Няколко пъти ходих и в храма на Астарта, който се отваряше по вечерно време. Слушах музика и гледах как жените — не искам да ги назовавам девици — танцуваха сластни танци в чест на богинята си. Понеже обичаят беше такъв, любех се с тях и с удивление установявах на колко много непознати неща ме научаваха. Ала с тях на сърцето ми не олекваше. Всичко вършех от любопитство и щом ме научиха, на каквото имаха да ме научат, те ми омръзнаха, престанах да ходя в храма им и реших, че няма нищо по-еднообразно от тяхното изкуство.
Каптах обаче се тревожеше за мен и често поклащаше глава, като виждаше как лицето ми се състарява, как бръчките между веждите ми стават по-дълбоки и сърцето ми се измъчва. Затуй настояваше да си купя робиня, та да се развличам с нея, когато имам време. Нали не можех да взема чужденка за жена, а с египетската колония не общувах и поради това нямах възможност да утешавам жени, чиито мъже пътуваха или бяха на военна служба във вътрешността на страната. Тъй като Каптах водеше домакинството и разполагаше с мое злато, един ден взел, че ми купил робиня по свой вкус. Изкъпал я, облякъл я, намазал я с помада и вечерта, когато, изморен от прегледите през деня, възнамерявах да си почина на спокойствие, той ми я показа.
Момичето беше от островите. Имаше бяла кожа, безупречни зъби и заоблени форми. Очите й бяха кръгли и кротки като на юница. Гледаше ме почтително и се боеше от чуждия град, в който бе попаднала. Каптах ми я представи и разпалено се зае да хвали прелестите й. За да не скърша хатъра му, заживях с нея. Ала колкото и да се стараех да не бъда самотен, присъствието й не радваше сърцето ми и при най-добра воля не можех да я нарека моя сестрица.
И все пак допуснах грешка, че се отнасях любезно с нея, защото тя се възгордя и ми пречеше много по време на прегледите. Ядеше лакомо, пълнееше, постоянно си просеше всевъзможни украшения и нови дрехи, ходеше по петите ми с опечален поглед и непрекъснато искаше да се любим. Предприемах пътувания из вътрешността на страната и крайбрежните градове, но от нея нямаше отърване — щом се приберях, тя първа ме посрещаше, плачеше от радост и пак почваше да ме преследва с любовните си желания. Не помагаше боят с тоягата, когато се нервирах, защото силите ми я възхищаваха и тя още повече се разгорещяваше, така че животът у дома стана непоносим. Накрая реших да я преотстъпя на Каптах — той я беше избирал, нека се позабавляваше с него и ме оставеше на мира. Тя обаче го риташе, хапеше и ругаеше както на симирски диалект, от който бе научила няколко думи, така и на островитянския си език, който никой от нас не разбираше. Биехме я двамата, ала и това не помагаше — тя още по-стръвно ме преследваше.