Град на изгубени души

възправяха към небето, обграждаше я висока стена от адамас, в която имаше една—

единствена врата, направена от гигантски остриета, забити в земята под такъв ъгъл, че

приличаха на чудовищна ножица.

— Елмазената цитадела — обяви Джослин.

— Благодаря — сопна се Изабел. — И сама се досетих.

Джослин издаде звук, който Изабел неведнъж бе чувала и от собствените си родители и

който според нея означаваше „тийнейджъри” на езика на родителите. Джослин пое надолу

по хълма и Изабел, на която й бе писнало да я догонва, избърза и я изпревари. Беше по-

висока от майката на Клеъри и имаше по-дълги крака, така че не виждаше причина да я

изчаква, след като Джослин държеше да се отнася с нея като с дете. Спусна се по склона,

мачкайки мъха с ботушите си, мина между подобната на ножица врата…

И се вцепени. Намираше се върху малка скална издатина, а земята се губеше далеч под нея, в

страховита пропаст, на дъното на която кипеше река от златисто— червена лава и обвиваше

крепостта. От другата страна на пропастта, на разстояние, което дори един ловец на сенки

не би могъл да прескочи, бе единственият видим вход към крепостта — падащ мост, който

сега бе вдигнат.

— Някои неща — обади се Джослин до нея, — не са така прости, както изглеждат.

Изабел подскочи, а после я изгледа сърдито.

— Това не е най-подходящото място да се промъкнеш зад гърба на някого.

В отговор Джослин просто скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди.

— Ходж без съмнение те е научил какъв е правилният начин да се приближиш до

Елмазената цитадела. В крайна сметка, тя е отворена за всички ловци на сенки, стига да са

жени и да имат добра репутация в Клейва.

— Разбира се, че ме е научил — високомерно отговори Изабел, докато трескаво се опитваше

да си спомни. Само онези, в чиито вени тече нефилимска кръв… Вдигна ръка и извади една

от металните пръчици от косата си. Завъртя основата й и тя изщрака и се издължи в кама,

върху чието острие имаше руна за безстрашие.

Изабел вдигна ръце над бездната.

— Ignis aurum probat — изрече тя и с помощта на камата поряза лявата си длан; болката бе

светкавична и заслепяваща и от раната покапа кръв — рубинена струйка, която опръска

пропастта под тях. Проблесна синя светлина, последвана от протяжно скърцане — мостът

бавно се спускаше.

Изабел се усмихна и избърса камата в униформата си. Още едно завъртане и оръжието

отново се превърна в метална пръчица, която тя пъхна обратно в косата си.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Джослин, докато гледаше падането на моста.

— Кое?

— Онова, което каза току— що. Мотото на Железните сестри.

Мостът бе почти водоравен.

— Означава „Огънят изпитва златото”.

— Точно така — каза Джослин. — И нямат предвид само ковашки огнища и метал. Имат

предвид, че трудностите изпитват силата на характера. В тежки времена, в мрачни времена

някои хора блестят.

— Нима? — рече Изабел. — Е, на мен пък ми писна от тежки, мрачни времена. Може би не