Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— А ако не платиш и този, ще те убие, така ли?
— Вече е късно. Не става въпрос за пари. Окото му.
— Окото му ли?
— Аха, дясното. Вече го няма.
Вейлин загърби вратата с тежка въздишка.
— Ножовете, които ти дадох.
— Аха. Не можех да чакам да ме обучиш. Тренирах сам. Станах доста добър. Реших да ги пробвам на Хунсил и го причаках пред една кръчма.
— Да го уцелиш в окото е забележително попадение.
Френтис се усмихна криво.
— Целех се в гърлото.
— И той знае, че си ти.
— Знае. Това копеле научава всичко.
— Имам пари, не много, но братята ми ще съберат още. Може да ти намерим работа като юнга на търговски кораб. Там ще е много по-безопасно, отколкото тук.
— Мислех, ама не ща. Не обичам кораби. Прилошава ми, като прекосявам реката със сала. А и съм чувал, че моряците правят разни неща с юнгите…
— Сигурен съм, че няма да те закачат, ако го гарантираме.
— Искам да стана брат. Видях какво направихте с войниците. Ти и другият. Никога не съм виждал подобно нещо. Искам и аз така. Да бъда като теб.
— Защо?
— Защото те прави някой, значим. Знаеш ли, че по таверните още разправят как момчето на Военачалника унизи Черните ястреби. Вече си почти толкова известен колкото стареца си.
— Това ли искаш? Да бъдеш известен?
Френтис се разшава. Очевидно не беше свикнал да го питат за мнението му и изпитваше притеснения от подобна заинтересованост.
— Не знам. Искам да бъда някой, не прост джебчия. Не мога да го правя цял живот.
— Тук най-вероятно ще си докараш бърза смърт.
В този момент Френтис не изглеждаше като дете, а като възрастен човек с богат опит. Вейлин имаше чувството, че той е хлапе в присъствието на старец.
— Винаги е изглеждало така.
„Мога ли да го направя? Да го обрека на това?“ Отговорът дойде след един удар на сърцето. „Поне има избор. Сам е решил да дойде тук. А и на какво ще го обрека, ако го отпратя?“
— Какво знаеш за Вярата? — попита Вейлин.
— Това, дето става, като умреш.
— И какво става?
— Отиваш при Покойните и те, такова, ни помагат.
„Не е баш катехизис, но е относително точно.“
— Вярваш ли?
Френтис сви рамене.
— Май.
Вейлин се наведе и го погледна твърдо в очите.
— Когато аспектът те попита, бъди уверен. Орденът се сражава първо за Вярата и чак после за Кралството. — Изправи се. — Ела да го намерим.
— Ще му кажеш ли да ме вземе?
„Дано душата на майка ми ми прости.“
— Да.
— Супер! — Френтис скочи и хукна към вратата. — Благодаря…
— Никога не ми благодари — каза Вейлин. — Никога.
Френтис го погледна озадачено, после каза:
— Добре. А кога ще ми дадат меч?
Оставаха три месеца до следващия прием на послушници, затова впрегнаха Френтис на работа. Момчето изпълняваше поръчения, трудеше се в кухнята и овощните градини и чистеше конюшните. Дадоха му легло в тяхното спално в северната кула. Аспектът смяташе, че ще е лоша проява на гостоприемство да го оставят някъде сам.
— Това е Френтис — представи го Вейлин на останалите. — Нов послушник. Ще живее с нас до края на годината.
— Не е ли още малък? — Баркус го изгледа от глава до пети. — Само кожа и кости е.
— Шибай се, тлъстьо! — изръмжа Френтис и отстъпи назад.
— Очарователно — отбеляза Норта. — Имаме си собствен уличен хулиган.
— Защо ще живее при нас? — поинтересува се Дентос.
— Защото така реши аспектът и защото съм му задължен. Както и ти, братко. — Той се обърна към Норта. — Ако не ми беше помогнал, сега щеше да висиш в клетка на стената.
Норта наклони глава, но не каза нищо.
— Това е този, дето го зашемети — каза Френтис. — Дето наръга Черния ястреб в крака. Беше супер. Значи ли, че ни е позволено да колим Кралската гвардия?
— Не! — Вейлин го дръпна към старото легло на Микел, което стоеше неизползвано след смъртта му. — Това е твоето. После ще те заведа в хранилището при инструктор Грейлин да получиш завивки.
— Той ли ще ми даде меч?
Останалите се засмяха.
— О, ще ти дадат меч — каза Дентос. — Най-доброто острие от ясен.
— Искам истински — настоя намусено Френтис.
— Ще трябва да го заслужиш — каза му Вейлин. — Като нас. Сега дай да си поговорим за краденето.
— Няма да открадна нищо. Заклевам се, че вече спрях.
Другите отново се засмяха.
— От него ще излезе брат — каза Баркус.
— Краденето… — Вейлин се затрудни да намери точните думи. — Тук е прието, но има правила. Няма да крадеш от нас и никога няма да крадеш от инструкторите.