Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Звънът се разнесе точно когато вещерът преминаваше между първите колиби на Палмира.
Палмира вонеше на риба, пране и кръчми, тълпата по улиците беше чудовищна, на вещера му бяха нужни много време и търпение, за да я преодолее. Задиша по-леко едва когато накрая се добра до моста и премина на левия бряг на Адалате. Водата вонеше и носеше шапка от гъста пяна — резултат от разположените по-нагоре по реката кожарски заводи. Оттук вече не беше далеч до пътя, водещ към обградения с палисадата град.
Остави коня в конюшнята преди входа на града, като плати за два дни напред и додаде още на коняря, за да осигури на Плотка необходимата опека. Самият той се насочи към стражевата кула. В Керак можеше да се влезе само през стражевата кула, след като се мине през оглед и съпровождащата го не особено приятна процедура. Вещерът беше раздразнен от тази необходимост, но разбираше каква е целта: жителите на града зад палисадата не се радваха особено на посещенията на гостите от пристанищната Палмира, особено на слизащите там моряци от чужди страни.
Той влезе в стражевата кула — дървена сграда, в която, както му беше известно, се намираше караулното. Мислеше си, че знае какво го очаква вътре. Но грешеше.
В живота си беше посещавал множество караулни. Малки, средни и големи, в близки и най-далечни кътчета на света, в региони повече или по-малко цивилизовани или изобщо нецивилизовани. Всички караулни на света воняха на гнилоч, пот, кожа и урина, а също така на желязо и смазочни масла за него. В караулното на Керак беше същото. По-точно щеше да бъде, ако класическите караулни миризми не бяха потиснати от тежката, задушлива, достигаща до тавана воня на газове. В менюто на тукашния гарнизон явно преобладаваха едросеменните зърнени растения — такива като грах, боб и зелен фасул.
Гарнизонът беше изцяло дамски. Състоеше се от шест жени, които в момента поглъщаха обяда си. Седяха на маса и сърбаха жадно от глинени паници, в които разни неща плаваха в рядък лучен сос.
Най-високата от стражите, явно комендантката, заряза паницата си и се изправи. Гералт, който винаги беше смятал, че грозни жени няма, внезапно осъзна, че трябва да преразгледа мнението си.
— Оръжието на пейката!
Комендантката, както и всички останали, беше остригана до голо. Но косата ѝ беше поотраснала и образуваше върху главата ѝ рядка четина. Изпод разкопчания елек и риза се показваха коремните ѝ мускули, навеждащи на мисълта за огромно руло от месо, стегнато с върви. Бицепсите на стражарката, ако продължим с месните асоциации, имаха размерите на свински бутове.
— Остави оръжието на пейката! — повтори тя. — Глух ли си?
Една от подчинените ѝ, все така наведена над чинията си, се надигна леко и се изпърдя гръмко и протяжно. Приятелките ѝ се закикотиха. Гералт размаха ръкавицата си. Стражарката гледаше мечовете му.
— Хей, момичета! Хайде, елате!
„Момичетата“ се изправиха, доста неохотно, протягайки се. Всички те, както забеляза Гералт, бяха облечени в по-скоро лек и свободен стил, позволяващ им най-вече да се перчат с мускулатурата си. Едната беше с къси кожени панталони, с крачоли, разпорени по шевовете, за да се съберат бедрата ѝ. А облеклото ѝ от кръста нагоре се състоеше предимно от пресичащи се ремъци.
— Вещер — заяви тя. — Два меча. Стоманен и сребърен.
Втората, висока и широка в раменете като останалите, се приближи, с безцеремонно движение разтвори ризата на Гералт, хвана го за сребърната верижка и измъкна медальона.
— Има и знак — потвърди тя. — Вълк, с оголени зъби. Излиза, че наистина е вещер. Ще го пуснем ли?
— Правилата не го забраняват. Нали си предаде мечовете…
— Точно така — включи се Гералт в разговора със спокоен глас. — Предадох ги. И както разбирам, и двата ще бъдат под надеждна охрана. До връщането на разписката? Която сега ще получа?
Стражарките го обградиха, като се зъбеха. Една го побутна, уж случайно. Друга се изпърдя гръмко.
— Ето ти разписката — изфуча тя.
— Вещер! Наемен унищожител на чудовища! А мечовете си ги даде! Веднага! Покорен като дришльо!
— Ако му кажат, сигурно и онази работа ще си даде.
— Да му кажем тогава! А, момичета? Нека го извади през дюкяна!
— Достатъчно! — изрева комендантката. — Увлякохте се, курви. Гоншорек тук! Гоншорек!
От съседното помещение се появи плешив застаряващ тип с кафеникаво наметало и вълнено кепе. Още с влизането си се разкашля, свали кепето си и го размаха пред себе си. Без да каже нито дума, взе омотаните с ремъци мечове и направи знак на Гералт да го последва. Вещерът не изчака втора покана. В караулното вече миришеше предимно на газове.