Приемане [bg]

Светлината можеше и да вижда всичко, но той беше забравил няколко последни задачи, няколко последни неща, които щяха да го задържат извън кулата на фара по-дълго, отколкото му се искаше. Той премести количката върху чакъла до комбито. Чувстваше някакво смътно напрежение, сякаш трябваше да нагледа Хенри и Сюзан. Ами ако бяха намерили капака в пода и бяха направили някоя глупост, като например да паднат и да счупят странните си малки вратлета? В този миг погледна нагоре и видя Хенри, надвесен над парапета. Почувства се глупаво, като параноик. Хенри му помаха… или беше някакъв друг жест? На Сол му се зави свят и се завъртя, дезориентиран от яркото слънце.

Само за да види нещо лъщящо на земята, полускрито от едно растение сред тревата, където преди два дни беше намерил умряла катерица. Стъкло? Ключ? Тъмнозелените листа образуваха неравен кръг и скриваха предмета в основата си. Той коленичи, засенчи очи, но блестящият предмет оставаше скрит от листата… или самият той беше част от листо? Във всеки случай беше нещо изключително нежно, а в същото време по някакъв извратен начин му напомняше на четиритонната леща високо над главата му.

Слънцето в гърба му беше шепнеща корона. Напичаше, но лекият ветрец повдигаше листата на малките палми с тихо шумолене. Момичето стоеше някъде зад него и пееше безсмислена песничка. Беше слязла от скалите, без да я забележи.

В този момент не съществуваше нищо, освен растението и лъщенето, което не можеше да идентифицира.

Ръкавиците още бяха на ръцете му. Той коленичи до растението и като размести листата, се пресегна към блестящия предмет. Дали не беше мъничка, меняща се спирала от светлина? Напомняше му на гледка в калейдоскоп, само че наситено бяла. Каквото и да беше, то се въртеше, блестеше и убягваше на грубата му хватка; започна да му прималява.

Сол притеснено понечи да се отдръпне.

Беше късно. Усети как парченце се забива в палеца му. Нямаше болка, само натиск и после изтръпване, но въпреки това той подскочи от изненада, извика и размаха ръка. Неистово свали ръкавицата си и огледа пръста си. Съзнаваше, че Глория го наблюдава и не знае как да тълкува поведението му.

На земята вече не лъщеше нищо. Не се виждаше никаква светлина до основата на растението. И в палеца нямаше болка.

Сол бавно се отпусна. Пръстът му не пулсираше. Не се виждаше входно отверстие, нямаше никаква следа. Той вдигна ръкавицата си и я огледа, но не видя скъсано.

— Какво има? — попита Глория. — Ужили ли те нещо?

— Не знам.