Приемане [bg]

Като проповедник той си мислеше, че е имал мир и призвание, но едва след самоналоженото си заточение, когато се отказа от всичко, наистина намери това, което търсеше. Отне му повече от година да разбере защо: проповядването беше проекция навън, налагане на себе си върху света, след което и светът се проектираше върху него. Но грижите за фара — това беше начин да се вгледа навътре и изглеждаше не толкова арогантно. Тук той не познаваше нищо, освен практическите неща, научени от предшественика му: как да поддържа лещата, как точно работят вентилаторът и блокът за достъп до лещата, как да се грижи за околната земя, как да поправя нещата, които се чупят — цял куп ежедневни задачи. Сол приветстваше всяка част от рутината, радваше се, че тя не му оставя време да мисли за миналото, и нямаше нищо против от време на време да работи по-дълго — особено сега, с приятния спомен за прегръдката на Чарли.

Споменът обаче бързо избледня, когато видя какво го чака на чакълестия паркинг зад снежнобялата ограда около фара и прилежащата му земя. Познато, очукано комби, а до него — обичайните двама служители на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. Пак го бяха издебнали, пак се бяха промъкнали, за да развалят доброто му настроение и дори вече бяха струпали багажа си до колата — без съмнение, нямаха търпение да започнат. Той им махна със свито сърце.

Сега постоянно се мотаеха наоколо, правеха измервания и снимки, диктуваха наблюдения на големите си диктофони, правеха любителски филми. Твърдо решени да открият… какво? Сол познаваше историята на брега по тия места, начина, по който разстоянието и тишината възвисяваха земното. Начинът, по който тези пространства и мъглата, и пустата линия на плажа обръщаха мислите към тайнственото и започваха да градят истории от нищото.

Не бързаше, защото му се струваха досадни и все по-предсказуеми. Движеха се двама по двама, за да съчетават свръхестественото и системнонаучното, и той понякога се чудеше колко ли противоречия има в разговорите им, като споровете, които се разиграваха в главата му към края на пасторската му кариера. Напоследък идваха едни и същи: мъж и жена, двайсет и няколко годишни, макар понякога да приличаха повече на тийнейджъри — момче и момиче, избягали от дома с химически комплект и магическа дъска.

Хенри и Сюзан. Макар отначало да бе взел жената за суеверна, оказа се, че тя е ученият — по какво? — а мъжът разследваше мистичното. Хенри говореше с лек акцент, който Сол не можеше да определи и който слагаше авторитетен печат върху всичко, което казваше. Беше закръглен и толкова гладко обръснат, колкото Сол — брадясал, със сенки под светлосините си очи, черна коса, подстригана почти на паничка, с бретон, скриващ бледото му, необичайно издължено чело. Хенри като че ли не се интересуваше от такива земни неща като времето през зимата, защото винаги носеше нежносиня копринена риза и официални панталони. Лъснатите му черни обувки с цип отстрани бяха подходящи за градските улици, не за пътеките тук.