Приемане [bg]

— И моите, дете — отвърна Сол, като обърна количката върху купчината с компост. Макар истината да беше, че роднините му от другата страна бяха странна комбинация от контрабандисти на спиртни напитки и фанатици, които, както той обичаше да казва в бара, бяха „дошли по тия земи, за да избягат от религиозната свобода“.

Глория помисли малко над твърдението на Сол и заяви:

— Не и преди моите.

— Има ли значение?

Той забеляза, че е пропуснал да запълни една цепнатина в лодката.

Детето се намръщи — толкова силно, че я усети зад гърба си.

— Не знам.

Сол я погледна; беше спряла да прескача от скала на скала и беше решила, че е по-добре да пази равновесие върху една опасно остра скала. Сърцето му подскочи, но той знаеше, че тя никога не се подхлъзва, въпреки че често изглеждаше в опасност, а всеки път, когато й го казваше, не му обръщаше никакво внимание.

— Мисля, че да — продължи разговора тя. — Според мен има.

— Аз съм една осма индианец. И аз съм бил тук. Част от мен. — Каквото и да значеше това. Един далечен роднина му бе казал за работата на фара, която никой друг не беше пожелал.

— И какво от това — каза тя, като скочи на друг остър камък и размаха ръце, за да запази равновесие. Сол стреснато направи няколко крачки към нея.

През голяма част от времето му досаждаше, но още не беше успял да я разкара. Баща й живееше някъде в средата на страната, а майка й, която работеше на две места, обитаваше бунгало нагоре по брега. Поне веднъж седмично й се налагаше да шофира до далечния Блийкърсвил и вероятно бе преценила, че хлапето може да се оправя и само от време на време. Особено ако пазачът на фара му хвърля по едно око. А той излъчваше такова очарование за Глория, че дори скучната работа в бараката и курсовете с количката до купчината с компост не успяваха да го развалят.

През зимата тя бездруго прекарваше много време сама на тинестия бряг на запад — пъхаше клечки в дупките на рачетата, гонеше полуопитомени кошути, взираше се в изпражненията на койоти или мечки, сякаш криеха някаква тайна. Каквото й попаднеше.

— Кои са тези странни хора, които се мотаят наоколо? — попита тя.

Сол едва не се разсмя. Тук, на този забравен бряг имаше много странни хора, включително и той самият. Някои се криеха от правителството, други — от себе си, трети от съпруг или съпруга. Неколцина вярваха, че създават свои собствени суверенни държави. Имаше и такива, които вероятно изобщо не пребиваваха законно в страната. Хората тук задаваха въпроси, но не очакваха откровени отговори. Само оригинални.

— За кого по-точно говориш?

— За тези с лулите.

Сол се замисли за момент и дори си представи как Хенри и Сюзан подскачат по брега, захапали лули и яростно смучещи от тях.

— Лули. О, това не бяха лули. Нещо друго беше. — Повече приличаха на ароматни спирали срещу комари. Беше им позволил да ги оставят в задната стаичка на приземния етаж за няколко месеца миналото лято. Но как, по дяволите, ги беше видяла Глория?