Така го правят в Чикаго [bg]

— Виж какво ще ти кажа, мис Ремингтън — рекох. — Махни тоя пищов и нека си поговорим като нормални хора.

— Гибънс щеше да ми помогне, ама го убиха — рече тя.

— Откъде знаеш?

— Снощи го видях. В един бар на „Холстед“ и „Дайвърси“, казва се „Скритата детелина“. Често ходеше там. Знаеш ли го?

Знаех го.

— Там той ми разказа за теб. Каза, че си обещал да помогнеш. Каза още, че разполагал с улика. Трябвало да се срещне с някакъв тип на Флотския кей.

— А ти го проследи, а?

Тя погледна встрани.

— Трябваше да дойде у дома някъде към полунощ. Не дойде и аз отидох на кея да го търся. Открих го да лежи там и се обадих в полицията.

— Разпитваха ли те?

— Допреди половин час. Питаха ме и за теб.

— Колко хубаво от тяхна страна.

— Защо са го направили според теб?

— Нямам представа, мис Ремингтън.

Усмивката й стана напрегната, а тикът под окото се усили и заприлича на пулсиране. Измерих разстоянието между ръката си и пистолета. Не беше добро.

— Мислиш, че аз съм убил Гибънс, а? — подхвърлих. — Застреляли са го с деветмилиметров. Занеси тоя в полицията и накарай твоите приятели да направят експертиза.

Очите й се насочиха към пистолета ми на масичката за кафе.

— Но първо ми кажи защо според теб съм го убил — добавих аз.

— Не знам, мистър Кели. Какво ти каза Джон?

— Показа ми писмото ти.

Посегнах за цигара. Тя вдигна пистолета и аз й показах пакета „Марлборо“.

— Добре — рече тя.

Кръстосах крака. Тя също, но се получи по-хубаво.

— Гибънс ме помоли за помощ — рекох. — Даде ми и аванс. Може ли?

Извадих плика с парите от джоба на сакото си и го подхвърлих на масата. Тя дори не го погледна. Запалих цигара и продължих:

— Технически погледнато, ти си моя клиентка. Но доколкото виждам, нямаш особена нужда от зашита. Поне за момента.

Всмукнах дълбоко и бавно изпуснах дима. Тя леко се закашля, а аз се усмихнах. Понякога живеем единствено за малките си победи. После тя приключи с кашлянето и попита:

— А останалото, мистър Кели?

На подобен въпрос винаги ти се иска да имаш отговор, особено когато някой е насочил цев между веждите ти.

— Останалото от какво?

— Не ме разигравай, мистър Кели. Какво още ти каза Гибънс?

Възможностите за размяна на остроумия изглеждаха многобройни, да не говорим за създаването на по-близки и смислени взаимоотношения. Е, имаше и друга възможност — просто да ме гръмне и да приключим с въпроса. После някой звънна на вратата и мигът отлетя.

— Очакваш ли някого? — попита Илейн.

— Никой, който да те впечатли.

— Ще се скрия в коридора.

Грабна портокаловия сок, прибра пищова в чантичката си и тръгна към спалнята. Звъненето се повтори.

— Идвам.

Отворих вратата и се сблъсках с лъскава полицейска значка.