Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
— В такъв случай сега той е изложен на голяма опасност!
— Ти каза, че боксерите идат от север?
— Да, чичо.
— А баща ти замина на юг.
— И после ще дойде тук?
— Щом успее да събере европейците, ще се спусне да ни защити.
— Опасността напредва, чичо — каза младежът. — Мандаринът Пинг Чао иде право към това село.
— Пинг Чао! — извика отец Георги и студена пот обля челото му. — Кой ти каза?
— Видях го с очите си, отче — каза Сенг, който дотогава стоеше мълчалив. — Присъствувах на събранието на всички вождове на „Синята лилия“ и „Сребърната камбана“.
— И видя мандарина?
— Както виждам вас, отче. Той стана боксер, за да ви отмъсти.
— Толкова много ли ме мрази?
— Обвинява ви, че сте подбудили неговия син да отхвърли бащината си религия, за да приеме християнството.
— Уанг сам дойде и ме помоли да го приема сред Христовите последователи.
— Зная, отче. И точно затова Пинг Чао, като не може да накаже сина си, иска да убие вас.
— Смъртта не ме плаши — каза отец Георги, повдигайки гордо глава. — Повече се безпокоя за съдбата на твоя баща, верни ми Енрико.
— Моят баща беше по едно време стрелец — каза младежът с гордост. — Той се би срещу разбойниците и получи медал за храброст. Няма да се остави на боксерите да го убият. Преди колко време замина?
— Преди три часа.
— Сам?
— С двама верни китайци.
— Тогава може би ще успее да избяга от боксерите — каза Сенг.
— Сенг, иди да събудиш селяните! А ти ела с мене на камбанарията — обърна се старецът към внука си.
Докато младият китаец изтича да вдигне населението, отец Георги и неговият внук влязоха в стаята.
Това беше хубавичка стаичка в китайски стил; стените бяха покрити с хартии, изпъстрени с усмихнати лунички, с китни цветя и страхотни дракони, които бълваха огън.
Мебелировката се състоеше от леки бамбукови столове и излъскани, позлатени масички, украсени с порцеланови изделия, с чудно красиви чаши с цвят като небе след дъжд.
Отец Георги отведе внука си зад един параван, където се откриваше врата, и се покачи на стълбичка, която свършваше с извит коридор, по който бързо се отиваше нагоре.
Като стигна най-горните тераси, които се намираха над черквата, свещеникът влезе в малката дървена кула на два етажа, с покрив, чиито върхове бяха завити и покрити с жълти порцеланови керемиди.
— Да погледнем — каза отецът, като излезе на малката веранда, която обикаляше отвсякъде кулата.
Едва обърнал погледа си към север, отец Георги побледня. Целият небосклон беше огненочервен, като че горяха едновременно двадесет села.
— Каква ужасна нощ! — извика той. — Колко много невинни жертви са загинали досега! Не мислех, че бунтовниците са били толкова близко, нито че са толкова дръзки, че да предизвикат европейските сили.
— Чичо, да се приготвим за доблестна защита. Да им покажем как могат да се бият белите хора.
— Да, синко, ние ще се бием за защита на нашата вяра и не ще допуснем да се избиват цред очите ни тези нещастни селяни.
Готвеха се да напуснат малката кула, когато тишината, която владееше в полето, бе внезапно прекъсната от страшни викове.
Като че цял легион диви зверове се беше хвърлил през оризищата около селото.
— Те идат, чичо! — извика младежът ужасен.
Отец Георги се беше вече спуснал по стълбата, викайки с всички сили:
— Братя! На оръжие! На оръжие!
IV. КЛАНЕТО
Щом като мандаринът Пинг Чао излезе заедно с приятеля си Сум и водачите на „Синята Лилия“ от развалините на Киангхи, той се обърна към стария боксер, за да го помоли незабавно да изпълни обещанията си.
— Три години вече чакам да си отмъстя — каза той. — Обещах да ти помогна да събориш императорското правителство, което досега не е имало смелостта да свърши веднъж завинаги с чужденците у нас. В замяна на това пък искам да имам още тази нощ в ръцете си онзи човек, който накара моя син да остави религията на дедите си.
Те преминаха разделено от малки бентове оризище. Старият водач отведе мандарина сред едно поле, засято с памук, което се намираше близо до Императорския канал. Един от неговите водачи изсвири с морска черупка.
Веднага, като изпод земята, пред очите на мандарина наизскачаха голям брой човешки сенки.
— Ето твоите хора — каза старецът. — Както виждаш, те са хитри и благоразумни.
За кратко време, без да говорят, бунтовниците се събраха на края на плантацията и образуваха двойна колона.
Бяха двеста на брой, избрани измежду най-безстрашните и най-добре въоръжените, всичките готови за всякакво престъпление.