Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Черниците и лаврите хвърляха толкова гъста сянка, че правеха малката лодка почти невидима.
Карайки все така полека, изминаха една миля. Изведнъж забелязаха сред канала огромна маса с необикновени форми.
— Това е джонка! — извика младият европеец.
— И е закотвена точно в средата на канала.
— И принадлежи на боксерите?
— Имам причини да мисля така, господарю. Тези разбойници, изглежда, са взели всички мерки, за да попречат на християните да избягнат избиването.
— А назад не можем да се върнем. Горко на отец Георги и на баща ми!
— И на всички християни в Минг — прибави Сенг.
— Да опитаме да минем.
— Скрийте се още по-добре.
— Готова е карабината — каза младият европеец. — Баща ми ме научи да си служа с нея чудесно, като истински италиански стрелец.
Двамата младежи легнаха отново под тръстиките и подкараха лодката близо до десния бряг, с надеждата да минат, без да бъдат открити от хората, които сигурно наглеждаха кораба.
Тъкмо щяха да отминат джонката и видяха да изскачат близо до кормилото две човешки сенки.
— Кой минава? — извика някой.
— Тихо! — каза бързо Сенг на другаря си.
— Не съм толкова глупав, че да отговарям — отвърна младият европеец.
— Мисля, че се заблуждаваш — каза друг глас. — Това, което смяташ за лодка, е просто плаващо дърво.
— Не, не мисля така.
— Тогава сигурно е куп тръстики.
— Ни най-малко. Казвам, че това е лодка и може би карана от християни или чужденци.
— Господарю — каза Сенг, — те идват насам.
— Само двама са — отговори европеецът.
— Нима искате да стреляме?
— Не, защото веднага ще наскачат всички моряци от джонката.
— Какво да правим, господарю?
— Да почакаме да се приближат и после ще ги бутнем във водата.
През това време двамата моряци от кораба бяха спуснали във водата малка лодка, която едва ги побираше, и се заеха за веслата.
Малката лодка, управлявана от здрави ръце, настигаше вече първата. Сенг и другарят му не се помръдваха. Опасността ги правеше смели.
— Бъди готов, Сенг — каза европеецът. — Лодката им е лека и лесно ще я обърнем.
— А после?
— Ще хванем веслата и ще избягаме с всичка сила. Изглежда, никой няма по бентовете.
— Но моряците от джонката сигурно ще стрелят.
— Преди да се усетят, ще бъдем далече. Ето ги, Сенг. Подкарана напред с всичка сила, лодката се удари в тази на двамата бегълци толкова неудачно, че почти се преобърна.
Сенг и другарят му се бяха изправили бързо и преди още моряците да се съвземат от удара и да възстановят равновесието си, уловиха края на лодката.
Двамата моряци изчезнаха в тъмната вода на канала, после изплуваха внезапно на повърхността и викаха отчаяно:
— Помощ! Помощ!
Сенг, който се намираше близо до тях, им стовари два тежки удара с веслото, после тласна лодката към отсрещния бряг, където растенията хвърляха по-гъста сянка.
— Бързо грабвай веслата и да не губим нито миг! — каза китаецът.
На кувертата на кораба се разтичаха хора, събудени от виковете на двамата моряци, които се въртяха все в средата на канала, като се раздираха да викат:
— Бягат! Стреляйте!
— Къде? По кого? Какво е станало? — чуваха се гласове от кораба.
Лодката беше вече далече, когато се зачуха и първите пушечни изстрели. Сенг и неговият другар бяха вече поели по един страничен канал, изчезвайки сред обширно блато.
III. МИСИОНЕРЪТ
Дълбока тишина владееше над тези блатни води и огромните оризища, които заобикаляха блатото.
Сенг и другарят му бяха сигурни, че няма да ги безпокоят повече, тъй като тези места не бяха удобни за станове на бунтовници. Те изхвърлиха тръстиките и започнаха да гребат по-свободно.
Под силните им удари лодката плаваше бързо.
Скоро и блатото беше вече назад и младежите, стигнали на края му, поеха по малко водно течение, което водеше сред оризищата.
— На добър път ли сме? — попита младият европеец след известно време. — Струва ми се, че вече не разпознавам тези места.
— Доверете се на мен, господарко — отговори китаецът.
— И ще стигнем в Минг.
— Ще стигнем ли навреме, за да спасим онези нещастници?
— Преди още водачите на „Синята лилия“ да са събрали разпръснатите по бреговете на канала боксери, ще бъдем вече там.
В това време далече някъде се чу глух гръм, последван от продължителен тътнеж.
Европеецът и китаецът спряха и се погледнаха силно обезпокоени.
— Какво значи това? — попита Сенг в недоумение.