Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Докато някои боксери, скрити зад гредите, се мъчеха да отговорят на огъня на защитниците, но без никаква полза, поради несъвършенството на техните оръжия, останали от няколко века, водачът заповяда да се запалят купища дърва и скоро към покривите на къщите полетяха големи запалени главни. Сухите дървени покриви пламваха веднага. Буйни пламъци се издигнаха нагоре и съскаха зловещо от всички страни, а в това време облаци дим, подхванати от северния ветрец, се сгъстяваха над малката площадка, на която мисионерът и последователите му се защищаваха.
Гледката беше ужасна.
Небето се зачервяваше, като че северна зора хвърляше запалените си снопи над небосклона, а звездите изчезваха зад димните стълбове.
— Чичо! — извика Енрико. — Всички ще загинем!
— Не падай духом! — извика мисионерът. — След бандитите! Смелост, момчета! Бог е с нас!
Бандитите се готвеха за решително нападение, преди огънят да ги беше принудил да напуснат зида.
Възползуваха се от дима, който ги скриваше за миг от погледите на защитниците, изкачиха се бързо по оградата и се хвърлиха към стената с ножове и саби в ръце.
В същия миг в далечината прозвуча весел фанфар.
— Другари! — извика Енрико, изпразвайки за последен път карабината си. — Това е тръбата на баща ми! Спасени сме!
V. ПЛЕНЯВАНЕТО НА МАНДАРИНА
Докато бандитите отстъпваха в безредие, за да не бъдат обхванати от огъня, който се разпространяваше с невероятна бързина, като разрушаваше селските къщи, малка група хора напредваше тичешком през бентовете на оризищата.
Групата се състоеше от седем европейки, облечени в бели дрехи и въоръжени с най-съвършени пушки, и от десетина китайци, предимно младежи с широки шапки от оризова слама, на които бяха изписани малки червени кръстчета.
Отпред вървеше един мускулест и много набит човек с бронзово лице, съвсем черни очи и брада.
В една ръка държеше тръба и свиреше с пълни дробове.
— Господин Мускардо! — извика изведнъж един от тия, които го следваха. — Пламъци осветяват небето по посока на Минг.
Предводителят изпусна тръбата и извика от ужас:
— Кучета! Запалили са селото! Бързо или ще погубят и брат ми, и сина ми!
Всички се хвърлиха бясно напред, като приготвяха оръжията си. Пламъците вече ставаха много високи и осветяваха върха на кулата. Сред пукота на залповете се чуваха ревовете на озверените бандити и гърмежите на стенобойната машина.
Господин Мускардо беше взел отново тръбата и отчаяно свиреше един сигнал, за да предупреди жителите на селото, че помощта вече пристига.
— Ето ги — извикаха европейците.
Бандитите, при звука на тръбата, бяха разбрали, че нови неприятели щяха да дойдат след миг.
Като видяха обаче, че се касаеше за една малка дружина, те се хвърлиха към оризищата с надеждата да я разбият при първото сблъскване.
Господин Мускардо прекъсна свиренето и извика на хората си.
— Образувайте квадрат! Огън!
Бандитите идваха на тълпи, без никакъв ред, като действуваха с оръжията напосоки и викайки с всичка сила, като се надяваха да изплашат шепата бойци.
Обаче имаха работа със здрави хора и при това малко податливи на настроения. Още не бяха се хвърлили към групата, когато силен залп повали на земята десетина-дванадесет от тях.
Дружината беше застанала на колене, за да се цели по-добре и да бъде по-малък прицел. Тя продължаваше залповете си с удивителна бързина, като сееше смърт сред гъстите редици на нападателите.
— Още два залпа и после атака! — извика господин Мускардо, като видя, че неприятелят започна да отстъпва смутен. — Да покажем на тези разбойници как италианците могат да се бият.
Боксерите, съсипани от честата стрелба на тази малка колона, не чакаха сблъскването. Разбягаха се по всички посоки — кой както може.
Господин Мускардо тъкмо се готвеше да се хвърли по следите им, за да довърши поражението на тези зверове, когато видя нещо да мърда сред тинестата вода на оризището.
— Тук някой иска да се скрие — каза той, като се нахвърли върху бандита. Сграбчи го с лявата си ръка и без видимо усилие го извади от водата, като го хвърли грубо на бента.
— Я гледай! — извика изумен. — Бандит в дрехите на мандарин!
— Не съм боксер — каза непознатият.
— Тогава ще ми кажеш какво правеше с тези безделници.
— Бях техен пленник.
— Ако това, което ми казвате е вярно, аз се радвам, че съм ви спасил от тях.
— Наистина съм мандарин.
— Елате с нас.
— Не мога, счупен ми е единият крак.
— Ще заповядам да ви носят.
— Оставете ме тук засега и тичайте да спасите мисионера. Черквата е в пламъци.