Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Емилио Салгари
Подземието на смъртта
I. РАЗВАЛИНИТЕ НА КИАНГ-ХИ
Вечерта на 19 юни 1900 година двама ездачи напуснаха огромния град Пекин, поемайки по пътя към известния Императорски канал, който свързваше китайската столица с Хоангхо, което ще рече Жълтата река.
Още не беше залязло слънцето, когато тези мистериозни лица успяха да преминат каменния мост на укрепленията, преди стражите да бяха затворили пътя. Нашите приятели яздеха превъзходни коне — дребни на ръст, но със здрави крака и юзди. По дрехите, които носеха, личеше, че не бяха обикновени хора.
Първият бе на около четиридесет години, на вид монголец с типичните за тази раса черти: възжълта кожа, широко разлято лице, малък и сплеснат нос, тънки устни, чифт увиснали мустаци, очи с полегат разрез и обръснат череп.
Другият, десетина години по-млад, имаше почти белезникава кожа, по-ъглести черти на лицето, по-буйни и по-сурови мустаци и по-здраво телосложение — тип на истински манджурец. Тази северна раса в течение на векове упорито се бе наложила над китайската.
И двамата бяха облечени в скъпи монголски костюми Носеха връхни копринени дрехи с широки ръкави, закопчани от дясната страна; панталони, също много широки, от бяла коприна, до под колената; скъпи, високи пояси, към които се закрепваха елегантните чанти за неотлъчното ветрило, лулата, часовникът и очилата; плъстени обувки с високи и много широки подметки.
Различаваха се по шапките на главите си. Манджурецът носеше кръгла шапчица /калотое/, украсена с пауново перо, а китаецът — шапка във формата на конус, украсена на върха с коралово копче и златна точка с диаманти: отличие, запазено за мандарините от втора класа, хора с твърде голямо влияние в Китай.
След галоп от десетина-двадесет минути, през което време не проговориха нито дума, те се изкачиха на малко възвишение и се спряха почти едновременно, поглеждайки към огромния град, който се разстилаше под тях.
Слънцето беше изчезнало зад черен облак, който бавно се издигаше над небосклона. Величествените куполи на храмовете на Фо и Конфуций блестяха под последните му лъчи.
Те огряваха порцелановите покриви на обширните императорски дворци, покривите на осемдесететажните островърхи кули, на укрепленията и на златните върлини, на които се развяваха огромни знамена.
— Гледай, Сум — каза мандаринът, обръщайки се към спътника си. — Слънцето е червено като залято с кръв.
— И грее точно пред императорския дворец — прибави манджурецът и сурова усмивка се появи на устните му.
— Това означава кървава нощ …
— Да, Пинг Чао.
— И най-после ще си отмъстя — промълви мандаринът мрачно.
Манджурецът погледна внимателно спътника си, чието лице изразяваше в този миг неописуем гняв. После каза:
— Значи вярно е, че Уанг се е отрекъл от бащината си религия?
— Да — отвърна мандаринът, поклащайки глава. — Помъчих се да скрия този грях, но не успях.
— Но как така твоят толкова юначен и честен син се е подвел по лъжите на тези чернодрешковци?
— Да вървим — каза мандаринът с въздишка. — Ще ти разкажа всичко, но при едно условие.
— Какво?
— Да ми кажеш как да отмъстя на този отец.
— След половин час ще видиш водача на „Синята лилия“ и преди изгрев слънце пламъците ще погълнат селото, което крие твоя враг.
Обърнаха конете и мълчаливо слязоха от хълма. Слънцето си отиваше зад черния облак и столицата на империята се покриваше със светли точици, сякаш безброй светулки бяха нападали по покривите на огромния град.
Пояздиха известно време през пустото и мълчаливо поле, без да разменят нито дума.
— Ти знаеш какъв юнак беше синът ми, нали? — промълви мандаринът.
— При Таку се биеше срещу японците като лъв! — продължи манджурецът.
— И знаеш колко го обичах?
— Беше единственият наследник на името ти — отговори манджурецът.
— И все пак изостави семейство и вяра, за да стане като ония омразни западни хора, най-страшните врагове на нашата раса — каза мандаринът, силно разгневен.
— И аз забелязах в него от известно време някаква промяна. Избягваше да дружи с мен и приятелите си, не влизаше вече в храмовете на Фо и Конфуций, а нощем отиваше към Минг, където казваха, че имало християни.
— А знаеш ли къде се намира сега?
— Търся го дълго време … напразно.
— И вече си изгубил надежда?
— Ще попитам този, който го подлъга със своята религия — каза мандаринът. — Ще го накълцам на парчета, ще го мъча до последната му капка кръв, само да узная къде е.
— Мисля, че той живее в Минг.
— Да, Сум, в Минг.
— Утре няма да остане нищо от това село и този отец ще бъде в ръцете ни.