Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Изкачи се между краката на гигантската статуя и се вмъкна през тесен отвор, който по-рано никой от двамата не беше забелязал.
— Събраха ли се вече? — попита Пинг Чао, преди да влезе.
— Да — отговори младият китаец.
Преминаха това място и се озоваха в галерия, осветявана с фенери с маслени книги, изпъстрени с чудни цветчета и рисунки.
Младият китаец вървеше бързо, сякаш искаше да прикрие необяснимото вълнение, което го обхвана, когато чу името на мандарина.
Като стигна на края на галерията, слезе надолу четиридесет-петдесет стъпала и пое друг път, много по-стръмен, осветен от малко фенери на голямо разстояние един от друг.
— Къде ни водиш? — запита мандаринът, който започваше да се безпокои. — Тук никой не се вижда, нито пък се чува някакъв шум.
— Съвсем не! Гледай!
На един завой на галерията внезапно се появи изумително силна светеща точка. Сякаш гигантски огньове пламтяха в края на този подземен проход.
— Там ли са? — попита мандаринът.
— Да — отговори младежът със задавен глас. — Там са тези, които ще колят християните.
— Като че това не ти харесва — забеляза мандаринът.
— Не, господине — каза той решително. — Аз също съм член на „Синята лилия“.
Младежът ускори крачките си, като че искаше да избегне някой нов въпрос, и скоро стигна до края на галерията. Спря пред огромно подземие, където горяха куп дърва.
— Влезте — каза, като се отдръпна настрана. — Водачите на „Синята лилия“ са пред вас.
Почака, докато мандаринът и неговият приятел отминат, и процеди през зъби на себе си: „Винаги ще мога да предупредя отец Георги и неговия брат и да осуетя вашите намерения.“
II. ВОДАЧЪТ НА „СИНЯТА ЛИЛИЯ“
Китай бе наистина страна на тайните общества. Всички китайски тайни общества имаха една и съща цел — да прогонят от страната си европейците и преди всичко да спрат разпространението на християнството.
От цели векове вече съществуваше обществото на „Синята лилия“, което бе измежду най-могъщите.
Често пъти членовете на тези общества създаваха работа дори и на правителството, като предизвикваха упорити въстания, потушавани много жестоко.
В последно време по-голямата част от тези общества се съединиха в мощно движение, членовете на което се нарекоха „боксери“, което ще рече хора с железен юмрук.
За водач на това сдружение, което си поставяше за задача да прогони всички бели от Китай и да избие до един християните, беше поставен един учител, фанатизиран последовател на старите монголски религии, доста начетен и също така храбър.
От началото на май тази внушителна войска, събрана от средните области на огромната империя, бе започнала своя поход напред с ясното намерение да стигне под стените на Пекин, да изгони всички европейци, намиращи се в града, и да ужаси старата китайска императрица.
Когато мандаринът и приятелят му влязоха в огромната подземна зала, се озоваха пред двадесетина мъже в доста лошо облекло, под което бяха натъпкали ками и пистолети.
Един от тях, който, изглежда, председателствуваше събранието, беше внушителен старец с живи очи и дълги мустаци, с ъглести очертания на лицето и опашка, достигаща до петите му.
При влизането на мандарина и манджуреца той благоволи само да ги погледне, без да отговори на поздрава.
— Аз съм този, когото чакаш — каза мандаринът.
— Храбър ли си? — попита старецът, без да го погледне.
— Изпитай ме!
— После ще те изпитаме. Мандарин ли си?
— Да. И съветник на империята.
— Какво казват за нас тези, които управляват в Пекин?
— Казват, че сте истински защитници на вярата.
— Е! — каза старецът със злорада усмивка. — А защо тогава заповядват от време на време да се обезглавяват боксерите, заловени от императорските войски?
— За да удовлетворят енергичните протести на европейските сили — каза мандаринът.
— Ще видим тогава какво ще прави императорското правителство, когато избием всички бели, които са се настанили по нашата земя! — каза старият водач, изпълнен с гняв.
Той вдигна ръка и даде знак.
Двама души скочиха и уловиха мандарина, преди, изненадан от внезапното действие, да бе помислил за някаква съпротива.
— Какво искате от мен? — попита той, извивайки безпокойно глава към стария водач на „Синята лилия“.
— Да опитаме на врата ти дали сабите ни са достатъчно остри, за да можем да обезглавим съветниците на империята — отговори старият боксер със спокоен глас.
Пинг Чао беше силно пребледнял, но се постара да не издаде ужаса, който го бе обхванал. Може би това бе изпитание, с което водачът искаше да се увери в храбростта му.