Пепелта на Рая

— Аз живея тук — каза тя. — С братята и сестрите ми.

Тя се изкиска и махна със свободната си ръка. На един планински склон наблизо забелязах движение. Дребни фигурки изпълзяха от една пещера, която преди не бях забелязал, спуснаха се по склона в редица като хобитски патрул и се разположиха в полукръг около предводителката си.

Бяха около петдесет — шестдесет деца. Носеха шарен асортимент от най-различни видове дрехи. Сарита, шалвари, поли от трева, кожухчета. Армейски панталони, части от униформи, анцузи с руски букви. Едно момиченце носеше пола с някакъв вид кринолин от млади клонки. На разнищената тениска на момчето до нея изпъкваше пингвинът на Линукс.

Следващият час беше един от най-незабравимите в живота ми. Това, което изглеждаше като сюрреалистична детска пиеса, беше едно общество на сираци, които живееха сами в тази долина, откъсната от останалия свят малка страна без възрастни. Големите, от които нямало много, напускали един след друг, за да доведат помощ или нещо подобно. Никой от тях не се беше връщал.

— И от какво живеете? — попитах аз. Ягоди, малини, къпини, казаха те. Плодове. Мед. И естествено от размяна. Така научих, че в почти всяка от тези планински долини живеят в малки общности племена от сираци, които търгуват помежду си. Най-важната и скъпа стока били дрехите, защото не можели сами да ги произвеждат.

— За щастие зимите вече не са толкова люти — каза момичето. — Тук ни харесва.

Тя размаха ръка около себе си.

— Тук е хубаво. Наричаме се деца на цветята.

Деца на цветята! Какъв каприз на историята. Без да знаят, тези сираци от войната бяха възродили едно понятие, което веднъж вече беше имало значение на бъдеще изпълнено с надежди. Love & Peace. All you need is love13.

Момичето ми се усмихна, сякаш беше отгатнала мислите ми. Забелязах колко много естествено достойнство и авторитет излъчва тя. Наистина удивително за едно десетгодишно дете.

— Как се казваш? — пак я попитах аз.

— Фатима — отговори тя.

Фатима! Името ме порази като мълния. Всеки добър християнин познаваше това свято място в Португалия. Светата Богородица от Фатима беше въплъщение на нашата вяра. А за мюсюлманите Фатима беше дъщерята на Мохамед, от която произлизаха всички мъжки потомци на пророка. И за двете страни на нашата верска война Фатима беше свято име. Призив да преодолеем бездната и да открием общите неща във вярата. Тази, която стоеше пред мен, беше символ. Явление.

Не знам как стана така, че коленичих пред нея. Дали не беше умората на един стар войник? Дали не исках просто да застана на височината на очите на това дете? Дали не исках да и отдам уважение по нейния мъдър и приятелски начин? Или беше нещо повече?

Тя забеляза колко бях развълнуван и ме утеши по най-естествения начин като положи ръка на главата ми. Жест, който познавах от многото изображения по олтарите на църквите ни.

О, Фатима, направих жестока грешка. Разприказвах се. Исках да ви изпратят припаси за през зимата. Те обаче ви изпратиха нещо друго.