Пепелта на Рая

— Да, ние превърнахме в пустиня големи части от земята — каза кардинал-маршал Менингер и разпери ръце в широк литургичен жест. — Нима сме извършили неправда? Според мен — не! Пред Бог — не! Христос, Йоан Кръстител, мнозина светци и пророци са отивали в пустинята, за да намерят път към Бога. Там в самота те са получавали видения и са намирали просветление. Да се създават пустини е добре за вярата!

Замълчах. Тогава като млад щабен офицер не рискувах да изразявам повече критика.

Главнокомандващият на християнските войски ме изгледа с насмешка от олимпийските висоти на безграничното си превъзходство.

— Е, нямате ли какво да добавите?

— Не знам — смотолевих аз, — не знам дали е редно да се убива заради вярата.

— Правилна е само тази вяра, заради която си готов да убиваш — прогърмя кардинал-маршалът в духа на обичайната диалектика. — И запомнете и това: Ако искаш да направиш рай на земята, трябва да унищожиш враговете му, неверниците. Пепелта винаги е била на плодородната почва за новото. От пепелта на старото ще израсте новият рай!

Когато протегна призоваващо ръце към небето, ръкавът му падна надолу. Видях, че носеше „Ролекс“.

Ако Христос живееше днес, дали той би носил „Ролекс“?

Какво би станало, ако инквизицията беше имала атомни оръжия?

Шантави мисли. Родени в шантави времена. Аз съм в края на живота си и скоро ще умра. Вече имам право мислите ми да поемат странни пътища. Времето вече няма особена сила над мен. Вече не ме е грижа за него. Отменям го. Минало, настояще, всичко е едновременно, всичко е възможно.

Погледът ми пада върху малък страничен параклис. Тъмнина, малък олтар, няколко свещи, едва видим кръст, на който виси бледа фигура. Спомням си. През войната срещнах Исус. Случи се на едно кръстовище в квартала на бояджиите на Маракеш. Идвахме от различни улички.

— Майната му — каза Брих.

Това беше последното, което каза в живота си.

Беше усетил с крака си лекото дръпване на опънатата жица. Погледна ме с изражение на болезнена изненада и голямо смирение, а после мината го разкъса. Той полетя три-четири метра нагоре с разперени ръце, като дръпнат от невидими въжета, като разпнат без кръст, а после падна надолу на отделни парчета.

Картината как се издига нагоре се е запечатала в съзнанието ми на супер бавни обороти и ми се мярка на всеки няколко дни. Брих. Моят Исус от Маракеш. Той умря заради мен. Ако не беше той, аз щях да настъпя мината.

Брих с обезоръжаващия си смях. Брих, който искаше да стане лекар. Брих, който пишеше стихове. Брих, прахосникът.

Пропилян в една абсурдна война на вери. Насред 21-ви век мрачното Средновековие пак беше надигнало главата си. Как се стигна до тази лудост?