Пепелта на Рая

Менингер е абсолютно безскрупулен към всички, които не изповядват правата вяра. Преди няколко години той причини най-големите съпътстващи щети, каквито е имало някога при военен конфликт. Той разпространи един вирус, измайсторен от неговите биохимици, макар че — или защото знаеше? — че наличностите от антидот стигаха само за европейските страни.

Чумата препусна като конниците на апокалипсиса из Азия, която досега беше стояла настрани от бойните действия. Покоси четири милиарда души. Азия загина. Като последен акт на отмъщение Китай изстреля всичките си атомни оръжия с ракети с дълъг обсег към Европа. Тогава пък загубихме Полша. И Чехия, Австрия и части от Германия.

В тесен кръг Менингер с удоволствие нарича чумата „Азиатския грип“. Това е даже невъзможно да си го представи човек. Четири милиарда мъртви. Четири хиляди милиона.

Ако рисувах кръстче за всеки мъртъв, един кръст за секунда, ще приключа след 127 години. Тази сметка даже не е моя. Тя е на самия кардинал-маршал. Той го пресметна пред мен с лека шега в сините му очи.

— 127 години! Не разполагам с толкова време.

Ама че лудост! Може би затова бях толкова благодарен за няколкото знаци на надежда, които срещах.

Войната беше остаряла, а с нея и аз. Сега бях ветеран, с високи отличия, полковник от генералния щаб. Имаше си и предимства. Сега навсякъде ме возят с хеликоптер и съм далече от стрелбата. Ние, стратезите от пясъчника, обичаме фронта само като абстрактна представа, стрелбата, смъртта и осакатяването ги оставяме на по-младите. По картите ни няма и капка кръв. Чиста работа в кабинети с климатици.

Прелетяхме над планините в северен Ирак. Едно от най-старите бойни полета, тук боевете са били толкова ожесточени, че районът е станал почти необитаем. Всичко е разорано, разрушено, само руини и природа, която използва отсъствието на хората и пак си връща земята.

Отгоре се откриваше гледка на разточителен разкош. Планините бяха голи и плешиви като в първия ден на сътворението. Долините между тях от край до край са покрити с огромни поля с цветя, които цъфтят във всички цветови, но предимно в синьо. Изглеждаха като абстрактни орнаменти. Като шарките по фасадата на голямата джамия в Самарканд, арабески в тюркоазено и цвят на лапис лазули11.

Не е за вярване как са се разпрострели тези морета от цветя. Като че ли природата само е чакала да изчезнат човеците, за да може тя да се възроди пак в цялата си хубост и невинност. Ренесансът на райската градина. Ако летите над този пейзаж, може да видите как първата книга от Библията — Битие, се пише наново, със съществени подобрения спрямо първото издание.

Дадох знак на пилота да се спусне. Кацнахме в края на една поляна с цветя. Въздушният натиск от перките на ротора косеше голям кръг в синьото чудо.

— Спри — казах на пилота. Той изключи ротора. Когато ниското пулсиране заглъхна, слязох и тръгнах през поляната, следвайки извивката на долината, докато хеликоптерът не изчезна от погледа ми.