Космическият ловец (Гълтачът на души)

Този ден на бара бе самия Чака — една, както обикновено, впечатляваща гледка. Чака бе висок над два метра и половина, зъбите му бяха изработени от висококаратово злато, носеше жив гущер закрепен на силно издължената мека част на дясното му ухо, обсипаните му със скъпоценности пръсти блестяха като десет малки, но ярки слънца и бе наметнат с някакъв халат със сложна кройка, ушит от полуметална материя, която сменяше оттенъците си между пастелен и черен при всяко негово помръдване. Но най-странно в този необикновен човек бе лявото му око: то бе изкуствено и проблясваше със също така изкуствена вътрешна светлина. Най-старите слухове твърдяха, че е загубил окото си по време на схватка с ножове през първите години на заселването на Хелхейвън. После се разчу, че е станал жертва на странна и положително заразна болест, която разяждала всеки инч на огромното му тяло. Последната теория бе, че Чака сам го бил изчовъркал, за да може да го смени с чудната сфера, която сега се намирала в главата му и точно тази идея Лейн намираше едновременно за най-ужасна и по-вероятна от останалите.

— Никобар! — извика Чака, вдигайки поглед от задълженията си на бара. — Навоюва се и сега си пак тук, за да похарчиш плячката, а?

Лейн се усмихна и се отправи мълчаливо към бара.

— Дълго те нямаше, Никобар — отбеляза Чака.

— Повече от година — кимна Лейн.

— Струваше ли си този път?

— Добре беше. Защо не ми забъркаш нещо по-специално?

— Първото питие е за моя сметка — напомни Чака, смесвайки и разбърквайки ингредиентите с деликатността на концертиращ пианист. — И това ли е всичко, което мога да направя за теб? Цяла година — това е много дълго време, Никобар, да се лишиш от много неща — допълни той и многозначително намигна.

— Не те разбирам — каза Лейн и поклати глава.

— Какво?

— Не разбирам защо намигаш със здравото си око — обясни Лейн. — Защото, аз на твое място щях да намигна със сляпото.

— И двете ми очи са наред, Никобар — заяви Чака с широка усмивка. — Не ги ли намираш за чудесни?

— Възхитителни са — обяви Лейн и отпи от чашата, която Чака остави пред него. — Но с едното не можеш да виждаш.

— Така ли мислиш? — попита Чака. Той затвори дясното си око и обърна проблясващото изкуствено око към входа. — Току-що влязоха двама мъже. Този отляво е на около четиридесет години, има брада и е в стара военна униформа. Другият отдясно е с няколко години по-възрастен, малко по-нисък, дебел, гладко избръснат и, макар че ти едва ли би могъл да познаеш това, липсва му по-голямата част от десния му крак.

— Дяволите да ме вземат! — промълви Лейн, искрено изненадан. — И в какви цветове са облечени?

— Нямам никаква представа — каза Чака и отвори дясното си око отново. — Изненадан си, Никобар, нали? — той отметна назад масивната си глава и гръмогласно се изсмя. — За първи път те виждам да показваш толкова много емоции.