Бунтът

Те яздеха набити, рунтави шотландски понита и макар поличките им да бяха избелели от времето и от мръсотия, остриетата на мечовете им светеха в следобедното слънце. Преди стоманата да се удари в стомана, Бригъм успя само да забележи, че това бяха двама от мъжете, които бяха в кръчмата.

До него Кол размахваше меча си срещу още двама. Високите хълмове ехтяха от шума на битката, от ударите на копитата по утъпканата земя. Орелът над тях се рееше и чакаше.

Нападателите бяха сметнали Бригъм за лесна плячка, но се бяха излъгали. Ръцете му бяха тесни, тялото му тънко като на танцьор, ала китките му бяха гъвкави и силни. Той насочваше коня с колене, стиснал в едната ръка меч, а в другата кинжал. Дръжките им може и да бяха украсени със скъпоценни камъни, но остриетата им бяха създадени да убиват.

Чу Кол да вика и изруга. Той самият се биеше в мъртвешка тишина. Стоманата скърцаше, когато се защитаваше, трещеше, когато нападаше, нахвърляше се върху единия неприятел и с изкусни маневри се измъкваше от другия. Очите му, обикновено спокойни, ясносиви, бяха потъмнели и присвити като на вълк, надушил кръв. Нанесе един последен яростен удар върху меча на противника си и заби своя в тялото му.

Шотландецът извика, ала звукът угасна след по-малко от един удар на сърцето. Той падна и снегът се опръска с кръв. Понито му, подплашено от мириса на смъртта, с тропот се втурна нагоре по скалите. Другият поднови атаката си с подивял поглед, с повече ярост и страх, отколкото финес. Ожесточеното нападение едва не срина защитата на Бригъм и той почувства парването на меча му по рамото и топлата кръв, където острието бе раздрало дрехите и бе намерило плът. Бригъм отби с бързи, сигурни удари, принуждавайки противника да отстъпва все по-назад и по-назад, към скалите. Очите му бяха приковани към неговото лице, без да мигнат, без да трепнат. С хладнокръвна точност отби удара му, замахна и прониза сърцето му. Още преди мъжът да падне, вече се бе обърнал към Кол.

Той сега се биеше един на един, защото още един от нападателите лежеше мъртъв до Кол и Бригъм имаше време да си поеме въздух. После видя как конят на Кол залитна, едва не се препъна, видя как острието проблясва и се втурна към приятеля си. Последният нападател вдигна очи, видя как върху него връхлитат кон и ездач и, след като тримата му другари вече бяха мъртви, пришпори понито си нагоре по скалите.

— Кол! Ранен ли си?

— Да, за Бога. Проклетите Кембълови. — Кол едва се удържаше на седлото. Там, където нападателят го бе пробол, всичко гореше.

Бригъм прибра меча си в ножницата. — Дай да те превържа.

— Няма време. Този чакал може да се върне с още. — Кол извади една носна кърпичка и я притисна към раната, после вдигна ръката си. Тя лепнеше от кръв, но не трепереше. — Още не съм свършил. — Очите му, блестящи от битката, срещнаха погледа на Бригъм. — По залез слънце ще сме у дома — каза той и пришпори коня си в галоп.

През целия път препускаха. Бригъм се оглеждаше за нови засади, ала не изпускаше от очи и Кол. Огромният шотландец бе блед, но не намаляваше ход. Само веднъж, по настояване на Бригъм, все пак спряха, за да превържат по-добре раната.