Бунтът

— Аз ще се погрижа и за двете — закани се Кол и отново хвърли заровете.

Тръгнаха рано на следващата сутрин. Бригъм го болеше главата, ала студеният вятър скоро я проясни. Двамата яздеха отпред, а каретата бавно ги следваше по-назад.

Сега наистина бяха в земята, за която толкова бе слушал като дете. Тя бе дива и сурова, с мрачни зъбери и самотна пустош. Високи върхове пробиваха млечносивото небе, понякога прорязани от водопади и ледовити реки, натежали от риба. Другаде скалите бяха струпани като зарове, хвърлени от небрежна ръка. Земята изглеждаше древна, място за богове и феи, въпреки че от време на време се виждаше по някоя колиба, от комина насред сламения покрив се виеше дим.

Земята бе затрупана със сняг и вятърът навяваше край пътя преспи. Докато Кол ги водеше нагоре по набраздените от коловози хълмове, снегът на моменти ги заслепяваше. В скалите се виждаха пещери, тук-там личеше, че някой е намирал в тях подслон. Езерата с тъмносини, опасни води по бреговете бяха замръзнали. Последствията от бирата бяха отвени от влажния студ, който щипеше лицата и проникваше дори през дебелите им палта.

Когато теренът позволяваше, яздеха бързо, после си пробиваха път през преспи, високи колкото човешки бой. Внимателно заобикаляха построените от англичаните укрепления и избягваха гостоприемството, с което без колебание биха ги посрещнали във всяка колиба. Гостоприемството, както Кол бе предупредил Бригъм, би включвало въпроси за всичко, свързано с тяхното пътешествие, за семействата им и за целта на пътуването. В планините странниците бяха рядкост и се ценяха не само заради компанията, а и заради новините, които носеха.

За да не рискуват от село на село да се понесе мълвата за пристигането им, караха по странични пътища и хълмове, а на обед спряха в една кръчма да хапнат и да дадат на конете почивка. Подът бе мръсен, коминът бе просто дупка в покрива, от която колкото дим излизаше, толкова и влизаше. Препълнената стая миришеше на своите обитатели и на вчерашната риба. Едва ли това бе мястото, в което четвъртият граф Ашбърн би бил редовен посетител, но огънят бе горещ, а месото почти прясно.

Под палтото си, което сега висеше да се суши пред огнището, Бригъм носеше сивокафяв брич, риза от най-фин лен и най-простото сако за езда. Ала колкото и да бе просто, то стоеше безупречно върху широките му рамене, а копчетата му бяха сребърни. Ботушите му бяха прашни от ездата, но без съмнение от хубава кожа. Гъстата му коса бе вързана назад, а на тесните си пръсти носеше семейния печат и пръстен с изумруд. Едва ли бе облечен с най-хубавите си официални дрехи, ала въпреки това привличаше погледи и предизвикваше любопитен шепот.

— В тази дупка не виждат такива — обясни му Кол и лакомо се зае със своя пай с месо. Той бе с традиционната шотландска поличка и барета със затъкнато в нея борово клонче — емблемата на своя клан. Чувстваше се съвсем удобно.

— Очевидно. — Бригъм ядеше спокойно, но очите му иззад полуспуснатите клепачи бяха напрегнати. — Моят шивач би се зарадвал на такова възхищение.