Бунтът

— Не ставай банален, Кол. — Бригъм перна дантелата на китката си. — Не ти подхожда.

Широкото лице на Кол се разля в усмивка.

— Да, и само като си помисли човек, че изведнъж можеш да се превърнеш в граф Ашбърн…

— Скъпи мой, аз съм граф Ашбърн.

В очите на Кол заигра смях. Когато стояха така заедно, разликата между тях изпъкваше много ярко — Бригъм със стройната си фигура, Кол с мускулестото си тяло. Бригъм с изисканите си, дори мудни жестове, Кол винаги като натегната пружина. Но никой не знаеше по-добре от шотландеца какво се криеше под добре скроените костюми и дантелата.

— Не граф Ашбърн се би рамо до рамо с мен, когато нападнаха нашия дилижанс на излизане от Кале. Не граф Ашбърн, по дяволите, ме надпи и аз едва не се изтъркалях под масата в онази мръсна дупка в Рим.

— Уверявам те, че е бил той, защото много добре си спомням и двете случки.

Кол знаеше, че няма смисъл да се надприказва с Бригъм.

— Бригъм, бъди сериозен. Като граф Ашбърн на теб ти се полага да си стоиш в Англия, да играеш голф и на карти. Ти и тук можеш да си от полза за делото, като просто надаваш ухо какво става.

— Но?

— Ако ще се бия, бих искал да си до мен. Ще дойдеш ли?

Бригъм се вгледа в приятеля си, после отмести очи към портрета на баба си.

— Разбира се.

Времето в Лондон бе студено и влажно. Остана такова и три дни по-късно, когато двамата мъже започнаха своето пътешествие на север. Щяха да стигнат до границата в относителния комфорт на каретата на Бригъм, останалото разстояние щяха да изминат на коне.

За всеки, който оставаше в Лондон и се интересуваше, лорд Ашбърн просто отиваше в Шотландия на гости на семейството на своя приятел.

Малцина знаеха, че това не бе съвсем така — шепа верни консерватори и якобити — както наричаха привържениците на Стюартите, — на които Бригъм вярваше. На тях той оставяше да пазят семейното владение в Ашбърн и къщата му в Лондон и да се разпореждат с неколцината негови слуги. Бе взел онова, което можеше да се вземе, без прекалено да привлича внимание. Това, което не можеше, бе оставено с пълното съзнание, че ще минат месеци, а може би и години, преди да се върне. Портретът на баба му все още висеше над камината, ала в пристъп на сантименталност бе взел статуетката на пастирката, опакована за пренасяне.

Бе взел и злато, доста повече, отколкото би му трябвало за посещение при семейството на приятел, в заключен сандък под пода на каретата.

Бяха принудени да се движат бавно, по-бавно, отколкото му се искаше на Бригъм, но пътищата бяха хлъзгави и поривите на вятъра от време на време принуждаваха кочияша да върви пред екипажа. Бригъм би предпочел да има под себе си добър кон и свободата на галопа.

Един поглед през прозореца му показа, че времето на север можеше да е само по-лошо. С търпението, на което се бе научил, той се облегна назад, вдигна крака на отсрещната седалка, където дремеше Кол, и остави мислите си да отлетят към Париж, където миналата година бе прекарал няколко великолепни месеца. Това бе Франция на Луи Петнадесети, разкошна, блестяща, цялата в светлина и музика. Там имаше прелестни жени с напудрени коси и скандални рокли. Бе лесно да се флиртува, а и нещо повече. Млад английски лорд с дебела кесия и чувство за хумор лесно можеше да си намери мястото в обществото.