Бунтът
- Автор: Робертс Нора
- Серия: macgregor #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бунтът». Краткое содержание книги:
— Мамо… — Серина коленичи до нея и нерешително докосна рамото й. Бе виждала майка си да плаче, но не така, не с тези мълчаливи, безнадеждни сълзи. Усети, че кожата й бе студена, издърпа едно одеяло от раклата и го уви около нея.
Докато слушаше как драгуните се отдалечават прегърна с една ръка майка си, а с другата притисна към себе си Гуен и Малкълм. Имаше съвсем смътна представа какво се бе случило, ала тя бе достатъчна да я накара да мрази, да я накара да се закълне, че ще отмъсти.
ПЪРВА ГЛАВА
Бригъм Ленгстън, четвъртият граф Ашбърн, седеше на масата за закуска в елегантната си къща в града и се мръщеше над листа хартия. Със сигурност това бе писмото, което толкова бе чакал. Сега, когато бе вече тук, той препрочиташе внимателно всяка дума. Сивите му очи бяха сериозни, а плътните му устни стиснати. Не всеки ден човек получава писмо, което може да промени живота му.
— По дяволите, Бриг, колко време ще ме караш да чакам? — Кол Макгрегър, избухливият червенокос шотландец, който бе придружавал Бригъм в някои пътувания през Италия и Франция, изглежда не можеше да седи спокойно, докато Бригъм четеше.
Вместо отговор Бригъм само вдигна ръка — тясна, бяла, с бухнали дантели на китката. Бе свикнал с изблиците на Кол и в повечето случаи те му бяха приятни. Но в този момент, в този много важен момент би задържал приятели си, докато отново препрочете писмото.
— От него е, нали? Да те вземат дяволите, от него е. От принца. — Кол скочи от масата и закрачи. Само възпитанието, набито в главата му от неговата майка, го спираше да не грабне писмото от ръката на Бригъм. Макар за това решение може да бе повлияла и мисълта, че въпреки разликата в ръста и теглото, Бригъм не би му отстъпил в една схватка. — Аз имам същото право, както и ти.
Бригъм вдигна очи и погледна над мъжа, който крачеше из малкия салон толкова енергично, че порцеланът подскачаше. Въпреки че мускулите му бяха напрегнати, а мислите му се мятаха в различни посоки, гласът му бе спокоен и мек:
— Разбира се, че имаш, ала писмото все пак е адресирано до мен.
— Само защото е по-лесно да се промъкне писмо до знаменития английски граф Ашбърн, отколкото до един Макгрегър. Всички нас в Шотландия ни подозират, че сме бунтовници. — Острите зелени очи на Кол светеха предизвикателно. Когато Бригъм просто се върна към четенето, той отново изруга и се отпусна на стола си. — Можеш да изкараш човек от нерви.
— Благодаря. — Бригъм остави листа до чинията си и си наля още кафе. Ръката му бе спокойна, както когато хващаше дръжката на сабя или на пистолет. И наистина, това писмо бе бойно оръжие. — Прав си по всички точки, скъпи мой. Писмото е от принц Чарлз. — Отпи от кафето си.
— Е, и какво пише?
Бригъм махна с ръка към листа и Кол веднага го грабна. Посланието бе написано на френски и макар да знаеше езика по-зле от Бригъм, той започна да го чете.
През това време Бригъм оглеждаше стаята около него. Тапетите бяха избрани от баба му, жена, която помнеше и с мекия й шотландски акцент, и с упоритостта й. Тапетите бяха в наситено яркосиньо, което, както казваше тя, й напомняше за езерата на родния й край.
Като момче му разрешаваха да гледа, но без да пипа и пръстите винаги го бяха сърбели да хване статуетката на пастирката с дългите порцеланови коси и с нежно лице.
Имаше портрет на Мери Макдоналд, силната жена, която бе станала лейди Ашбърн. Той стоеше над камината и я показваше почти на същата възраст, на която бе сега внукът й — висока, тънка като тръстика, с разкошна абаносовочерна коса и фино лице. По начина, по който бе наклонила главата си, личеше, че е можело да бъде убедена, ала не принудена, помолена, но не заставена.
Внукът приличаше на нея. Чертите му бяха не по-малко изискани в своята мъжествена форма — високо чело, изпъкнали скули, плътни устни. Ала Бригъм бе наследил от Мери не само високия ръст и сивите очи. Бе наследил и нейната страстност и чувството й за справедливост.
Той помисли за писмото, за решенията, които трябваше да вземе, и вдигна наздравица към портрета.
Ти би ме накарала да отида, рече си наум. Всички истории, които си ми разказвала, вярата в справедливостта на каузата на Стюартите, които си ми внушила през годините, когато си се грижила за мен и си ме възпитавала. Ако беше жива, ти и сама би отишла. Как мога аз да не отида?
— Значи е време. — Кол сгъна писмото. В гласа му, в очите му се четяха и възбуда, и напрежение. Бе на двадесет и четири години, само с шест месеца по-млад от Бригъм, но това бе моментът, който бе чакал цял живот.