Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Проклятието на Реха; и след това строфи на език, който не разбираше, целият пронизителност и шипене, в които си помисли, че разгада, а може би не, повторено името Ал-Лат.12
Той се вкопчи в Чамча; те профучаха през дъното на облаците.
Скорост, чувството за скорост се завърна, свирейки своята страховита нота. Покривът от облаци отлетя нагоре, водната настилка връхлиташе по-близо, очите им се отвориха. Писък, същият писък, който трепкаше в червата му, когато Джебраил плуваше по небето, се изтръгна от устните на Чамча; слънчев сноп проби устата му и я освободи. Но те бяха падали през преображението на облаците, Чамча и Фаришта, и имаше една втечненост, една неопределеност по краищата им и когато слънчевата светлина удари Чамча, тя освободи нещо повече от шум:
— Лети — изкрещя Чамча на Джебраил. — Започвай да летиш, сега! — И добави, без да знае източника, втората заповед: — И пей!
Как новото идва на света? Как се ражда?
От какви съединявания, премествания, свързвания е направено?
Как оцелява, каквото е крайно и опасно? Какви компромиси, какви сделки, какви предателства към своята тайна природа трябва да направи, за да отблъсне екипа рушител, ангела унищожител, гилотината?
Раждането винаги ли е падение?
Имат ли ангелите крила? Могат ли хората да летят?
Когато мистър Саладин Чамча изпадна от облаците в Ламанша, той почувства сърцето си сграбчено от толкова неумолима сила, че разбра, че за него е невъзможно да умре. След това, когато краката му бяха отново здраво посадени на земята, той щеше да започне да се съмнява в това, да приписва неправдоподобностите на своя преход на объркването на възприятията му от взрива, а своето и на Джебраил оцеляване — на сляпо, глупаво щастие. Но по онова време не изпитваше съмнение; онова, което беше поело командването над него, беше волята за живот, неподправена, неустоима, чиста, и първото нещо, което тя направи, беше да го осведоми, че не иска да има нищо общо с патетичната му личност, това полупреустроено нещо от мимикрия и гласове, тя имаше намерение да отмине всичко това и той усети, че й се предава, да, продължавай, сякаш беше страничен наблюдател в собственото си съзнание, в собственото си тяло, защото тя започна точно в центъра на неговото тяло и се разпространи навън, превръщайки кръвта му в желязо, променяйки плътта му в стомана, освен че я усещаше като юмрук, който го е обгърнал отвън, държейки го по начин, който беше едновременно непоносимо стегнат и нетърпимо нежен; докато накрая не го завладя напълно и можеше да движи устата му, пръстите му, каквото си избереше, и щом веднъж се увери в своето господство, се разпростря навън от тялото му и сграбчи Джебраил Фаришта за топките.
— Пей — заповяда нещото на Джебраил. — Пей.
Чамча се държеше здраво за Джебраил, докато другият не започна първо бавно и после с увеличаваща се скорост и сила да маха ръцете си. Все по-силно и по-силно махаше и докато махаше, от него изригна песен и подобно песента на призрака на Реха Мерчант, тя беше пята на език, който не знаеше, по мелодия, която никога не беше чувал. Джебраил никога не отричаше чудото; за разлика от Чамча, който се опитваше да се разубеди в съществуването му, той никога не престана да твърди, че газалите са били небесни, че без песента махането е щяло да бъде напразно и че без махането със сигурност са щели да се ударят във вълните като скали или нещо такова и просто да се разбият на късове при съприкосновението със стегнатия барабан на морето. Вместо това те започнаха да намаляват скоростта. Колкото по-енергично Джебраил махаше и пееше, пееше и махаше, толкова по-ясно изразено беше забавянето, докато най-накрая двамата заплуваха към Ламанша подобно на късчета хартия в бриза.
Те бяха единствените оцелели от крушението, единствените, които паднаха от „Бостан“ и живееха. Бяха намерени изхвърлени от вълните на един плаж. По-приказливият от двамата, онзи с пурпурната риза, се кълнеше с несвързани думи, че са вървели по водата, че вълните са ги пренесли нежно до брега; но другият, на чиято глава като по магия беше прилепнало наквасено бомбе, отрече това:
— Боже, имахме късмет — каза той. — Колко щастлив можеш да бъдеш?
Аз очевидно знам истината. Наблюдавах цялото това нещо. Колкото до вездесъщност и всесилност, засега не предявявам претенции, но надявам се, мога да се справя с подобно нещо. Чамча го желаеше и Фаришта направи каквото беше пожелано.
Кой беше създателят на чудото?
От какъв вид — ангелска, сатанинска — беше песента на Фаришта?
Кой съм аз?
Нека го кажем така: кой притежава най-добрите мелодии?
12
Ал-Лат, Манат, Уза — предислямски богини, почитани в Мека в собствени храмове.