Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Почти фаталното нападение срещу Наджиб Махфуз, египетския носител на Нобелова награда за литература, илюстрира опасностите, пред които са изправени и най-прославените автори в епохата на религиозна поляризация. Можем да сме сигурни, че повечето мюсюлмани се отвращават от подобни атаки Но чувствата, които ги предизвикват, са добре познати в страни като Египет, Иран, Пакистан и дори Турция. За консервативния мюсюлманин ислямът не е просто религия в смисъла, който повечето хора от Запада влагат в този термин — лична вяра, която дарява надежда и утеха в един светски свят. Ислямът е начин на Живот, законник, всеобхващаща културна рамка, в която романите са определено маловажни и потенциално опасни. Това, че един обикновен романист смее да осмива основите на вярата, е нетърпимо. В западната европейска традиция на романите се гледа по съвсем различен начин. След разрушително успешните атаки на Просвещението от XVIII век срещу християнството интелектуалците на Запад почти изцяло зарязаха християнската рамка, като обясняващ всичко светоглед. За мнозина религията се превърна във враг, в потисник на свободомислието, враг на науката и прогреса. Въпреки че и християнството от бреме на бреме поражда радикални форми (например Католическото работническо движение и Освободителната теология) отношението към религията на онзи тип хора, които ценят сериозната литература, е отрицателно. Така наречените католически писатели като Т. С. Елиът и Греъм Грийн по-често изразяват съмнения, отколкото вяра. И дори най-великият християнски роман — Братя Карамазови на Фьодор Достоевски — е толкова мъчителен в изследването на предизвикателствата на вярата, че вероятно е отблъснал повече хора от нея, отколкото е привлякъл. Защото докато религията се опитва да привилегирова един език над всички останали, романът винаги е бил място за спорове между различни езици, ценности и разкази за променящите се отношения между тях, които са властови отношения. Романът не се опитва да установи привилегирован език, а настоява за свободата да рисува и анализира борбата между различните претенденти за подобни привилегии. Карлос Фуентес нарече романа „привилегирована арена“. Той не претендира за други права, освен да бъде сцената, на която да се провеждат големите дебати за обществото.
През XX век на романа започна да се гледа като на изначално опозиционен и критичен към културата, която го е създала. Той по-скоро предизвиква, а не предлага ценности. Модерните романи са хвалени за тяхната смелост да изобличават лицемерието, да предизвикват традицията, да изследват табуизирани теми. Типичен отговор на фетвата е заявлението на Силвия Албертаци: Свободата на словото е по-важна от обидата, която може да причини една книга. Това изявление е немислимо в дълбоко религиозна култура.
Самият Рушди произхожда от либерално семейство, което не е силно привързано към религиозните традиции: Моите отношения с формалната религиозна вяра са шарени Израснал съм в индийско мюсюлманско семейство и въпреки че и двамата ми родители бяха вярващи, нито един от тях не беше настоятелен или доктринер. Два или три пъти годишно по време на големите религиозни празници намирах кат нови дрехи край леглото си, обличах ги и отивах с баща си на голямата молитва пред Петъчната джамия в Бомбай, за да падам и ставам с множеството, мърморейки неразбираемия арабски, точно както децата католици правят или по-скоро правеха с латинския. През останалата част на годината религията ми минаваше на заден план. Аз имах бавачка-християнка, за която на Коледа украсявахме елха и пеехме песнички за бебето Исус, без да се чувстваме ни най-малко неловко. Моите приятели бяха индуси, сикхи и парси и това не ми се струваше особено важно („В Бога се уповаваме“).