Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Може би и тя е имала тика с прераждането, а Джебраил, не разбирайки ужасяващата сила на метафората, препоръчваше полет. За да бъдеш наново роден, първо трябва… и тя беше небесно същество, пиеше шампанско в „Лалик“, живееше на „Еверест“ и един от нейните съолимпийци беше полетял; и ако той е могъл, тогава и тя може да бъде окрилена и вкоренена в сънища.
Тя не успя. Портиерът на „Еверест Вилас“ предложи на света прямото си свидетелство.
— Тук вървях, ето тука, тука в двора, когато се чу едно тупване, тууп. Обърнах се. Беше тялото на най-голямата дъщеря. Черепът й беше напълно разбит. Погледнах нагоре и видях да пада момчето и след него по-малкото момиче. Какво да ви разправям, те за малко не ме улучиха там, където стоях. Сложих ръка на устата си и се приближих до тях. Малкото момиче тихичко пищеше. След това погледнах нагоре още веднъж и видях, че и тя идва светкавично. Сарито й се рееше като голям балон, а косата й беше разпусната. Отместих погледа си от нея, защото падаше и не беше почтително да гледам под дрехите й.
Реха и децата й паднаха от „Еверест“; нямаше оцелели. Слуховете обвиняваха Джебраил. Нека засега се ограничим с това.
О, не забравяйте: той я видя, след като беше умряла. Видя я няколко пъти. Това беше много преди хората да разберат колко болен е великият човек. Звездата Джебраил. Джебраил, който победи Безименното заболяване. Джебраил, който се страхуваше от съня.
След като замина, вездесъщите изображения на лицето му започнаха да изгниват. По гигантските, ярко оцветени временни огради около строежите, от които той наглеждаше трудещите се, неговите мързеливи клепачи започнаха да се люпят на парцали и да се разпадат, клюмвайки все повече и повече, докато ирисите му не заприличаха на две луни, разсечени от облаци или от нежните ножове на дългите му мигли. Най-накрая клепачите паднаха, придавайки див, изпъкнал вид на изрисуваните му очи. Пред филмовите дворци на Бомбай се виждаше как се скапват и накланят огромните картонени фигури на Джебраил. Бавно клатушкайки се върху поддържащите ги скелети, те губеха ръце, изсъхваха, вратовете им се чупеха. Неговите снимки по кориците на филмовите списания придобиха цвета на смъртта, едно небитие около очите, една празнота. Накрая изображенията му просто избеляха от печатните страници, така че бляскавите корици на „Знаменитости“, „Общество“ и „Илюстрована седмица“ по райовете станаха бели и техните издатели изхвърлиха печатарите и осъдиха качеството на мастилото. Дори на самия бял екран, високо над своите почитатели в тъмното, тази предполагаемо безсмъртна физиономия започна да се разлага, пращи и обезцветява; прожекционните апарати блокираха безброй пъти, щом минеше през клапата, лентите спираха принудително и горещината от лампите на повредените прожекционни апарати изгори неговата целулоидна памет: една звезда, превърнала се в супернова, изригваше унищожителен огън по твърде подходящ начин: от устата.
Това беше смъртта на Бога. Или на нещо твърде подобно на него; защото това свръхголямо лице, провесено над своите поклонници в изкуствената кинонощ, показвано като лице на божествено Създание, не съществуваше ли поне частично между смъртното и божественото? Мнозина щяха да се съгласят с твърдението, че Джебраил е прекарал по-голямата част от неповторимата си кариера, превъплъщавайки се с абсолютна убеденост в безбройните божества в популярните на субконтинента жанрови филми, известни като „теологически“. Част от магията на неговата личност беше в това, че успяваше да прекоси религиозните граници, без да обижда. Танцуваше синьокож като Кришна с флейта в ръка сред прелестните гопи22 и техните тежковимести крави; с обърнати нагоре длани ведро медитираше (като Гаутама) върху човешките страдания под рахитичното студийно дърво бодхи23. В онези редки случаи, когато се спускаше от небето, той никога не отиваше твърде далеч, играейки например едновременно Великия Могол и неговия прославено лукав министър в класическия „Акбар и Бирбал“24. Повече от десетилетие и половина той представляваше за стотици милиони вярващи в тази страна, в която до днес човешката популация надвишава божествената с по-малко от три към едно, най-приемливото и веднага разпознаваемо лице на Върховното. За мнозина от неговите почитатели границите, отделящи артиста от неговите роли, отдавна бяха престанали да съществуват.
22
В инд. митология любовниците на Кришна, пастирки.
23
Смокиновото дърво, под което Сидхарта Гаутама, историческият Буда, постига просветление.
24
Акбар Великолепни, владетел на Индия през XVI в., и неговият военачалник, министър и поет.