Страната на хилядите желания
- Автор: Моруа Андре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Сталева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Страната на хилядите желания». Краткое содержание книги:
— Изглежда, че не я знае — заяви Одет, — защото господин Смутензасрамен я отпрати много строго. Не можеш да си представиш колко отчаяна беше!
— Не е много забавно да се лети — забеляза Елиан.
— Не е — съгласи се Мишел. — И освен това ще бъде неудобно ако играем на „Лети, лети“. Ще трябва да вдигаме ръка за „Одет лети“, „Елиан лети“, все ще бъркаме.
— Каква е тази огромна птица над нас? — смая се Елиан.
— Мисля, че е орел — обади се Мишел. — Не видяхте ли Юпитер?
— Ох, вярно — сети се Елиан. — Видяхме също и господин Нежналюбов. Много е мил!
— Каза ми, че съм прелестна…
— А на мен, че съм възхитителна… — припомни си Мишел.
— Превъзходен учител — заявиха другите две.
Дълго разговаряха така за необикновеното си приключение и забравиха за скучното си пътуване. След около час и четвърт летене забелязаха в далечината бялото петно, за което им бе споменал господин Нежналюбов.
— Вълшебната градина! — извикаха и трите едновременно.
Когато се приближиха малко повече, видяха много красива гледка. Градината беше пълна с цъфнали ябълкови дървета, които образуваха огромно бяло море, набраздено от вълни.
— Няма да бъде лесно да се приземим! — забеляза Елиан.
— Погледнете! — провикна се Мишел. — Ей там в центъра има голямо свободно място.
— Вярно — каза Елиан, — но е задръстено от хора. Ще им викнем да се отстранят. И не забравяйте уроците на господин Нежналюбов: прибрани криле и един замах преди кацане. Гу-гу!
Те се плъзнаха бавно и леко към центъра на градината и когато бяха на пет метра от земята, видяха множество момиченца и момченца, притиснати едно до друго точно на поляната, където искаха да кацнат.
— Дръпнете се! — извика Мишел.
Никой обаче не помръдна. Всички деца като че ли се биеха: крещяха, ръкомахаха и не чуваха.
— Моля ви се! — извика Елиан. — Дръпнете се или ще кацнем върху главите ви!
Но децата не обърнаха никакво внимание на трите нови феи, сякаш те изобщо не съществуваха.
— Ах, колко са лоши! — възмути се Одет.
Тя кацна върху главата на едно момиченце, което изпищя, замахна с ръка и я събори. При падането Одет счупи едното си крило. Мишел намери начин да се „пригърби“ на гърба на едно момченце, а Елиан се „придърви“ криво-ляво върху едно ябълково дърво. Когато Мишел се смъкна от раменете на момченцето, тя го погледна с напълно разбираемо удивление, защото то се оказа брат й Жералд.
— Я? И ти ли си тука?
— Ами че разбира се! И Оливие също… Но знаеш ли как ме заболяха раменете, Мишел! — добави той, търкайки се ожесточено.
— Откога сте тук?
— От снощи.
— И минахте изпита? Това е невъзможно! Та вие нищичко не знаете и двамата! Освен ако са ви питали дали галите са били езичници.
— Съвсем не. Гарванът ме попита колко прави осем по шест.
— И ти какво му отговори?
— Четирийсет и пет.
— Не ме учудва. Ти винаги си знаел да умножаваш само с пет… И той ти каза, че е толкова?
— Да, така ми каза.
— Ама че смешен гарван — извика Мишел. — А на мен каза, че петдесет и четири е вярно… Както и да е, надявам се, че тук сте по-добрички, отколкото в къщи.
— Тук никой не е добричък, Мишел, а всеки прави каквото си ще.
— Точно така. Значи, ако искаш да си добър, можеш — каза Мишел строго.
— Да, само че не искам — обади се Оливие. — Никой не желае да бъде добър.
— И какво правят тогава всички?
— Бият се — отвърна Жералд и се изплези.
Мишел неспокойно погледна развълнуваната детска тълпа.
— Ще ми счупят крилете — уплаши се тя.
— Няма — успокои я Жералд. — Ще оставиш крилете в гардероба. Ей там, в дъното, до къщата на кралицата на феите.
— Вярно, кралицата на феите е тук. Може ли да й отида на гости?
— Стига да поискаш.
— Но може да не е прието?
— Тук няма прието-неприето. Всеки прави каквото си ще.
В този миг Елиан видя, че към групичката им се приближава един много висок мъж. Лицето му беше гладко и розово, а косите бели като сметана. Носеше дреха от груб плат с цвят на изтравниче, къси панталони и чорапи на големи червени квадрати. Изглеждаше добродушен, но присъствието му учудваше, защото в градината имаше само деца.
— Боже мой! — прошепна Елиан на Жералд. — Кой пък е този?