Дъщерята на пеперудите

Малката кафява тухлена къщичка на баба й, отвън изглеждаше мрачна и свъсена, но отвътре грееше от живот. Яркият дух на Есперанса буквално пулсираше във всяка от цветните стаи. Метални и керамични образи на божества от Мексико висяха по стените, а в олтара в дневната имаше голяма, поставена в рамка картина на Девата от Гуадалупе.

Лус метна чантата си, на малката претрупана холна масичка. Чу звуци от детски смях и повдигайки нос, надуши безпогрешно миризмата на царевица. По лицето й неволно премина усмивка.

— Прибрах се! — провикна се тя.

— Aqui!8

Последва гласа в кухнята, където я заляха богатите аромати на черно печено кафе, царевица и кимион. Дървената купа беше препълнена догоре със зелени лимони, портокали и авокадо, което Есперанса обожаваше. Тя често разказваше на Лус, за огромните дървета aguacate, в семейната им ферма в Мексико, отрупани с авокадо. Ароматна пара се надигаше от тенджерата на печката толкова мощно, че капакът тракаше. Есперанса беше заобиколена от две момичета и едно момче, всичките на около седем години. Тя вдигна глава и улови погледа на Лус, после с игрива усмивка плесна с ръце.

— Време е да се прибирате, mis ninos9. Майките ви сигурно ви очакват вече за вечеря — каза, побутвайки децата към вратата. — Не, не, пеперудите си отидоха. Отлетяха за Мексико. Lo siento. Съжалявам. Но не се тревожете. Ще се върнат обратно през пролетта, нали? Шшш, yo prometo. Обещавам ви.

Лус се облегна на рамката на вратата, облекчена да види, че баба й отново е същата, като преди. Скръсти ръце на гърдите си и започна да се наслаждава на трескавата дейност, която се развиваше в кухнята. В квартала наричаха Есперанса La Dama Mariposa, Дамата пеперуда, защото отглеждаше пеперуди. И по-специално от вида монарх. Откакто Лус се помнеше, край баба й винаги бе пълно с деца, особено през лятото, когато пеперудите излизаха от пашкулите си или когато ги пускаше в градината.

Най-накрая вратата се затвори, Есперанса се обърна към Лус и плесна отново силно с ръце. Тъмните й очи искряха, от загадъчно вълнение.

— Трябва да ти покажа нещо! Имам изненада за теб!

Момичето отпусна ръце и отново се напрегна, от смътна тревога.

— Изненада? За мен?

— За нас! Ела! — Есперанса се засмя въодушевено, като дете.

Взе черния си дълъг шал от стола. Лус се ухили широко. През целия този дъждовен, мрачен ден се беше тревожила толкова много, но сега нейната абуела се смееше и говореше за изненади. Тя също се разсмя на глас и я последва, през вратата навън.

Дъждът вече ръмеше съвсем леко, по-скоро беше мъгла, която падаше нежно по лицето й. Хвана баба си под ръка, докато слизаха по шестте циментови стъпала, водещи до тротоара пред къщата. Есперанса заобиколи едно малко пространство с оцеляла по случайност сиво-зелена градска трева и спря пред стар фолксваген „Бръмбар“, паркиран на улицата. Пусна ръката на Лус и бръкна в джоба си. Лицето й грейна триумфиращо, когато извади някакъв ключ от там.