Дъщерята на пеперудите

Лус отметна кичур от челото си, докато се опитваше да осмисли всичко чуто. Видя дълбоките линии, изрязани, в лицето на баба си, които днес умората правеше по-очевидни от всякога. Сякаш, беше поела нов товар, нова тъга върху крехките си плещи и цялото й тяло се беше отпуснало от изтощение. Но най-важното бяха, тези думи на критика и отчаяние, идващи от някакво тъмно място в сърцето й, което досега не беше разкривала пред Лус.

— Може би трябваше да съм по-строга — продължи Есперанса. — Не биваше да позволявам на Марипоса да отиде в университет.

— Защо? — попита възмутено Лус. Би дала всичко, за да има възможността да се запише в колеж.

— За какво й е на една красива жена такова образование? Марипоса трябваше да си остане вкъщи и да се омъжи за добър мъж. Тогава животът й щеше да бъде толкова различен. Може би… — Есперанса млъкна и за миг затвори очи. — Но баща й беше образован човек и настояваше дъщеря му, да се изучи подобаващо.

Лус знаеше края на историята. Баба й не харесвала идеята да изпрати красивата си дъщеря — единственото си дете от втория си брак — надалече, при това в университет. Тя можеше да чете и пише на английски и на испански, но за нея това бяха необходими умения, а не някакви знания, трупани просто така, за удоволствие. Готвене, грижа за градината, шиене — това са нещата, които ценеше като жена.

Най-лошите страхове на Есперанса се бяха изпълнили. Марипоса била в университета по-малко от година, когато избягала в Америка с един германски студент, млад мъж, когото така и не довела у дома си, за да се запознае, с баща й и майка й. След години, когато Лус поиска да отиде в колеж, баба й, не й забрани, но и не я подкрепи. Искаше, малкото й момиченце да се омъжи за Съли и да се установи на едно място като съпруга и майка. „Какъв е смисълът от всички тези книги?“, често питаше тя, когато я виждаше да чете в стаята си.

Есперанса погледна дълбоко в очите на внучката си и чертите на лицето й омекнаха.

— Марипоса беше импулсивна. Но ти си fortaleza, нали? Силна и отговорна. Носиш специална светлина в очите си, която извира направо от душата ти. Видях го в мига, в който се роди.

Лус се извърна встрани, притеснена от факта, че тя самата не виждаше тази светлина, в своите очи.

— Може би не е била импулсивна — внезапно изпита нужда да защити мъртвата си майка. — Може би е била като богинята, като Малката Нана. Имала е смелост. Не се е страхувала да скочи в пламъците.

— Чуй ме, Лус. Достатъчно стара съм, за да знам, че нямам отговор на всичко. Но в едно нещо съм сигурна. Импулсивността не е същото, като смелостта. Истинската смелост идва от сърцето. Tu coroyn. Понякога е нужна повече смелост, не да скочиш, а да останеш на мястото си. Когато всеки от нас, погледне в огъня, трябва да реши сам за себе си какво да направи. — Есперанса се облегна назад в стола си, очите й искряха. — Но ти и аз… ние трябва да скочим сега.