Дъщерята на пеперудите

Лус Авила погледна, през гигантските мътни прозорци на леярната към надвисващите сиви облаци в небето. Протегна се и свали ластика, от конската си опашка, после тръсна глава, за да освободи дългата си черна грива. Навлече кадифеното си рипсено яке и зае мястото си, на дългата опашка, редом до другите работници, с празни погледи, които чакаха да пъхнат картите си в системата за отчитане. Един по един, хората се нижеха към изхода, но на нея й се струваше, че изобщо не помръдват.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита младата жена зад нея.

Дана, бе само с година по-голяма от Лус, но вече беше омъжена и разведена. Късата й остра коса, беше боядисана, в крещящо червено и обичаше да експериментира, със зелени и сини сенки за очи.

— Мислехме да се отбием при „О’Мали“ — добави тя.

Лус поклати глава. Дана не би разбрала, че тя се опитваше да пести всеки долар, за да завърши колеж. Или че консервативната й мексиканска баба, не би одобрила момичета, да ходят сами по барове.

— Със Съли имаме планове. Но благодаря.

Дана сви рамене.

— Ще се видим утре, отново на тръстиката, тогава.

— Да — отвърна унило Лус.

В леярната плащаха сравнително добре, но тя се чувстваше в капан, между стените на фабриката и не виждаше надежда, за някакво по-различно бъдеще, пред себе си. Най-добрият момент от деня беше излизането от тази врата.

Момичето пристъпи навън, сред октомврийския вятър, ухаещ на остри фабрични миризми. Сбърчи нос, с отвращение и се запъти бързо към паркинга, където трябваше да я чака приятелят й.

Лицето на Съли грейна цялото под бейзболната шапка, когато я видя, че идва. Съливан Гибсън, беше обикновено момче, от Средния запад с немско-ирландско потекло, за което бяха доказателство, почти двуметровият му ръст, широките рамене, обичта към баскетбола и бирата и галантните маниери, по отношение на жените. Отвори широко вратата на пикапа, щом Лус се приближи, и тя се качи в топлата кабинка, точно когато навън рукна леденостуденият северен дъжд.

— Божичко, мразя този дъжд.

— Поне не е сняг още — каза той.

Въздухът в пикапа беше задушен и пълен с цигарен дим — все още не беше успяла да накара Съли да се откаже от гадния си навик. Тя се наведе през седалката, за да го целуне. Тъмносините му очи засияха от щастие, когато устните им се срещнаха, сякаш двигателят на пикапа му, се беше запалил от само себе си. Под грубата външност на Съли, туптеше искреното, щедро сърце на нежен мъж. Той работеше в автосервиз в Милуоки. Гаражът беше съвсем малък, но имаше добра репутация и поръчките непрестанно валяха. Съли се смяташе, за голям късметлия, че му бяха предложили работа там, но Лус знаеше, че с неговото старание, лоялност и честност всъщност сервизът беше извадил късмет. Съли вече си беше създал собствена клиентела. Изкарваше добре, имаше перспективи за повишение, за по-висока заплата и се надяваше, че някой ден мечтата му, щеше да стане реалност — да си има собствен сервиз. Беше мъж, готов да създаде семейство, да има жена и деца.