Сянка и кост

Студеният въздух взе да щипе бузите ми и аз зарових брадичка в яката; съжалих, че не успях да взема шала и ръкавиците. Мал седеше на порутеното стълбище с гръб към мен. През рамото му зърнах Михайло и Дубров, които си подаваха едно шише на ярко осветената пътека.

– Нали не ме събудихте само да се похвалите, че отивате в шатрата на Гриша? Какво ви трябва, съвет ли?

– Едва ли си била заспала. Сигурно тревогите са те държали будна.

– Грешка. Тъкмо кроях планове как да се промъкна в шатрата на Гриша и да си отмъкна някой сладък Корпоралник.

Мал се разсмя. Поколебах се край вратата. Ето това бе най-трудно, когато бях близо до него: винаги караше сърцето ми да прави акробатични еквилибристики. Мразех, че трябва да крия колко много ме нараняват неговите глупави постъпки, но още по-зле щеше да е, ако той разбереше за това. Замислих се дали да не им обърна гръб и да се прибера. Накрая обаче преглътнах ревността си и седнах до него.

– Дано си ми донесъл нещо хубаво – казах. – Защото тайните на Алина за прелъстяване не вървят никак евтино.

Той се ухили.

– Ще ми ги споделиш ли на ушенце?

– Предполагам. И то само защото знам, че си достоен за тях.

Взрях се в тъмното пред себе си и видях как Дубров отпи едра глътка от шишето и залитна напред. Михайло го подпря с ръка, та да се закрепи на крака, и в студения нощен въздух до нас долетя шумният им смях.

Мал поклати глава и въздъхна.

– Все гледа да не остане по-назад от Михайло. Накрая сигурно ще ми оповръща ботушите.

– Заслужаваш си го – казах. – Е, какво правите тук?

Преди години, в началото на нашата военна служба, Мал идваше да ме види почти всяка нощ. Но вече с месеци не беше наминавал.

Той вдигна рамене.

– Знам ли. Изглеждаше толкова окаяна на вечеря.

Изненадах се, че го е забелязал.

– Просто си мислех за прекосяването – отвърнах предпазливо. Това не беше точно лъжа. Влизането в Долината наистина ме ужасяваше, пък и нямаше нужда Мал да научава, че двамата с Алексей сме го обсъждали. – Трогната съм от твоята загриженост.

– Ей – ухилено каза той, – мен винаги ме е грижа за теб.

– Ако извадиш късмет, утре някоя волкра ще закуси с мен и край на твоите грижи.

– И сама знаеш, че без теб съм загубен.

– Точно ти няма как да се загубиш – казах присмехулно. От нас двамата аз бях картографът, но Мал можеше да посочи накъде точно е север, дори да е със завързани очи и да виси като прилеп с главата надолу.

Той ме побутна с рамо.

– Добре разбра какво искам да кажа.

– Определено – отговорих. Но не беше така. Не съвсем.

Седяхме мълчаливо и наблюдавахме как дъхът ни става на пара в студения въздух.

Мал заби поглед в носовете на ботушите си.

– Май и на мен ми е свито под лъжичката.

Сръгах го в ребрата с лакът и казах с привидна самоувереност: