Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
Мал примигна със завеян вид.
– Видя ли това? – измуча някакъв глас. Обърнах се и видях Михайло да ни настига на бегом, а върху лицето му се беше изписало почти комично благоговение. Михайло беше огромен и рижав, с широко лице и още по-широк врат. Отзад източеният като тръстика и тъмен Дубров бързаше да го настигне. И двамата бяха следотърсачи от частта на Мал и никога не се отделяха от него.
– Естествено, че го видях – отговори Мал и тъпото му изражение се превърна в наперена усмивка.
Завъртях очи.
– Гледаше право в теб! – провикна се Михайло и го шляпна по гърба.
Мал уж с безразличие вдигна рамене, но усмивката му стана още по-широка.
– Точно така – самодоволно отвърна той.
Дубров пристъпи нервно от крак на крак.
– Разправят, че гришанките могат да те омагьосат.
Изсумтях.
Михайло ме изгледа така, сякаш чак сега ме забелязва.
– Ей, Точилке! – Леко ме тупна по рамото. Смръщих вежди, задето ме нарече по прякор, но той вече ми беше обърнал гръб и говореше с Мал.
– Нали знаеш, че и тя ще лагерува с нас? – лъстиво рече той.
– Дочух, че шатрата на Гриша била голяма като катедрала – обади се Дубров.
– И имала много потайни кътчета – добави Михайло и взе да кърши вежди.
Мал нададе боен вик. Без да ме погледнат повече, тримата закрачиха напред, като си подвикваха и се побутваха един друг.
– Добра среща, момчета – измърморих под нос. Нагласих ремъка на кожената чанта, преметнат напряко през гърдите ми, и отново поех надолу по хълма заедно с последните изостанали по пътя към Крибирск. Изобщо не си давах труд да бързам. Със сигурност здравата щяха да ме нахокат, когато най-после се доберях до Палатката с книжата, но вече нищо не можеше да се направи.
Потърках рамото си, където ме беше пернал Михайло. Точилка. Мразех този прякор. „Ама не ми викаше Точилка, когато се беше напил с квас и се опитваше да ме докопаш край пролетните клади, нали, нещастен дебелак такъв“ – помислих си злостно.
В Крибирск нямаше кой знае какво за гледане. Според старшия картограф в дните преди Долината на смъртната сянка това било заспало търговско градче с един-единствен прашен площад и хан, където да отсядат изморените пътници, тръгнали по Вий. Сега обаче се беше превърнал в нещо като временен пристанищен град, който се разрастваше около разположения тук военен гарнизон, а при сухите докове чакаха пясъчните салове, за да пренесат пътниците през мрака до Западна Равка. Отминах гостилниците, кръчмите и някакви съмнителни заведения, които можех да се закълна, че са бордеи – единствената им задача бе да обслужват царската войска. Имаше магазини за пушки и арбалети, факли и фенери: цялото необходимо снаряжение за прекосяване на Долината. Малката църквичка с нейните белосани стени и кубета като луковици беше изненадващо добре поддържана. „Или пък не е чак толкова изненадващо“ – съобразих. Всеки, тръгнал да прекосява Долината на смъртната сянка, би имал благоразумието да спре и да се помоли тук.
Намерих сама пътя до мястото, където бяха разквартирувани топографите, хвърлих мешката си на походното легло и забързах към Палатката с книжата. Отдъхнах си с облекчение, защото старшият картограф никакъв не се виждаше и успях да се промъкна незабелязано вътре.
Чак сега, като се намерих под бялото ù платнище, се почувствах по-спокойна за първи път, откакто видях Долината. Палатката с книжата изглеждаше по един и същи начин във всеки лагер, където бях попадала: огряна от ярка светлина, с наредени в редици чертожни маси, над които работеха приведени картографи и художници. Имаше нещо успокояващо в шумоленето на хартията, мириса на мастило, чегъртането на перата и мекото докосване на четките след шума и блъсканицата по пътя.
Извадих скицника от джоба на шинела си и приседнах на пейката до Алексей, който се обърна и ядосано прошепна:
– Къде се губиш досега?
– Едва не ме прегази каретата на Тъмнейший – отвърнах, взех чист лист хартия и запрелиствах скиците си от деня, за да открия някоя, подходяща за прекопиране. Двамата с Алексей бяхме помощници на младшите картографи и като част от обучението се изискваше в края на всеки ден да представяме по две завършени рисунки или графики.
Алексей рязко си пое дъх.
– Наистина? А успя ли да го видиш всъщност?
– Всъщност бях прекалено заета да си спасявам кожата.
– Има и по-лоши начини да умреш. – Той мерна рисунката на скалиста долина, която се канех да прерисувам. – Уф, не тази. – Запрелиства скицника ми, докато не стигна до възвишението на планински хребет, и потупа с пръст върху него. – Ето.