Сянка и кост

– Той сякаш не е от този свят – обади се Ева, друга помощничка; имаше красиви зелени очи, които някак успяваха да отвлекат вниманието от подобния ù на зурла нос. – Никой от тях не е като обикновените хора.

Алексей изсумтя.

– Моля те, спести ни тия простонародни суеверия, Ева.

– Ако искаш да знаеш, точно един Тъмнейший е създал Долината на смъртната сянка.

– Ама това е било преди стотици години! – възпротиви се Алексей. – И оня Тъмнейший е бил често луд.

– Също като този сега.

– Селянка – отсече той и махна с ръка.

Ева го изгледа обидено и демонстративно му обърна гръб, за да се включи в разговора на своите приятели.

През цялото време на спора им мълчах. Въпреки суеверията на Ева можеше да се каже, че аз съм още по-голяма селянка от нея. Умеех да чета и пиша единствено благодарение на добрината на княза, но по негласно споразумение с Мал избягвахме да споменаваме Керамзин. Сякаш нарочно точно в този момент ме блъсна безразсъден смях и ме откъсна от тези мисли. Погледнах през рамо. Мал държеше слово пред шумната компания на следотърсачите около една от масите.

Алексей проследи погледа ми.

– Как стана така, че вие двамата се сприятелихте?

– Отраснахме заедно.

– Не изглежда да имате много общо.

Свих рамене.

– Сигурно защото е по-лесно да се сближиш с някого, докато си още дете.

Тогава намирате много общо помежду си. – Като самотата, спомените за мъртвите родители, които ни беше писано да забравим, и споделеното удоволствие да се измъкнем от къщната шетня, за да играем на гоненица на нашата ливадка.

Алексей ме изгледа толкова недоверчиво, че неволно се разсмях.

– Той невинаги е бил Неустоимия Мал, вещ следотърсач и прелъстител на момичета от Гриша.

Долната челюст на Алексей увисна.

– Мигар е прелъстил някоя гришанка?

– Още не, но сигурно скоро ще стане – промърморих.

– Е, какъв беше тогава?

– Като дете беше дребен, дундест и се страхуваше от прилепи – казах малко отмъстително аз.

Алексей пак хвърли поглед към Мал.

– Е, явно оттогава нещата са се променили.

Потърках с палец белега върху дланта си.

– Сигурно е така.

Двамата ометохме чиниите си и напуснахме палатката на столовата, за да излезем в хладната нощ. На връщане към казармите се отклонихме от пътя си, за да минем покрай стана на Гриша. Шатрата наистина имаше размерите на катедрала, покрита с черна коприна, а нейните сини, червени и пурпурни вимпели 2 се вееха нависоко. Невидими, някъде отзад се намираха покоите на Тъмнейший, охранявани от Корпоралки Сърцеразбивачи и неговата лична стража.

Когато погледът на Алексей най-сетне се насити на гледката, двамата се отправихме обратно към нашия лагер. Той крачеше мълчаливо и от време на време пукаше кокалчетата на пръстите си. Знаех, че и двамата мислим за утрешното прекосяване. А ако се съди по унилото настроение в казармите, явно не бяхме само ние. Някои вече бяха в походните легла – спящи или опитващи се да заспят, – но други седяха скупчени около лампите и си приказваха с приглушени гласове. Неколцина се бяха вкопчили в иконите си и се молеха на светците.