Сянка и кост

Изсумтях. Това име можеше и да замаже очите на някой търговец, но мен изобщо не ме успокояваше.

Откъснах поглед от зловещата мътилка на хоризонта и се вгледах в разрушените стопанства на Тула. Някога в долината се намирали едни от най-богатите имения на Равка. До едно време из нея земеделци отглеждали зърно и овчи стада излизали на паша из зелените ливади. После изведнъж тъмна черта прорязала пейзажа, ивица почти непрогледен мрак, която нараствала от година на година и всявала ужас. Никой не знае къде изчезнали земеделците, техните стада, житните им ниви, домовете и семействата им.

„Я стига! – казах си твърдо. – Така само влошаваш нещата. Хората пресичат Долината от години... Вярно, често дават много жертви, но все пак...“ Поех си дълбоко дъх и се стегнах.

– Не смей да припадаш точно насред пътя – изрече някакъв глас в ухото ми, една тежка ръка се стовари върху раменете ми и ме стисна. Вдигнах очи и видях непринуденото лице на Мал, усмивката в ясните му сини очи. Той спря до мен. – Хайде, давай! – продължи. – Единият крак пред другия, нали знаеш как се прави.

– Обърка ми плановете.

– А, така ли?

– Да, припадам и ме премазват почти до смърт.

– Планът ми се вижда гениален.

– Точно така – ако ме осакатят, няма как да прекося Долината.

Мал кимна замислено.

– Ясно. Мога да те метна под някоя каруца, ако това ще помогне.

– Ще си помисля – измърморих мрачно, но въпреки това усетих как неволно се разведрявам. Колкото и да се противях, Мал продължаваше да ми действа точно по този начин. И не само на мен. В този момент една русокоска мина покрай нас и помаха, хвърляйки му кокетлив поглед през рамо.

– Ей, Руби! – провикна се той. – До скоро!

Руби се изкиска и се шмугна в тълпата. Мал се ухили широко, после видя как завъртам очи.

– Какво има? Мислех, че харесваш Руби.

– Както се оказва, вече няма за какво толкова да си приказваме – отвърнах сухо. Наистина харесвах Руби – отначало. Когато двамата с Мал напуснахме сиропиталището в Керамзин, за да отбием военната си служба в Полизная, мисълта за живот сред непознати отначало ме плашеше. Но много от момичетата скоро поискаха да се сприятелят с мен, а Руби беше една от най-напористите. Сближаването ми с тях обаче продължи само докато не си дадох сметка, че целта им е да се възползват от моята близост с Мал.

Сега го гледах как разтваря широко ръце и вдига лице към есенното небе със съвършено доволен вид. С известно отвращение забелязах, че дори крачи скокливо.

– Какво ти става? – изсъсках свирепо.

– Нищо – изненадан отвърна той. – Чувствам се превъзходно.

– Но как може да си толкова... самодоволен?!