Червения вълк [bg]

Защо не си е легнала? Защо се щура от стая в стая?

Съществуват само две причини. Или още работи, или подозира нещо. А щом тези мисли се оформят един път в главата му, резултатът не закъснява.

Чувство за вина и разкаяние свиват стомаха му на топка, все едно го е ритнал кон, неохотно осъзнава постъпката си и това го парализира целия. Не може да диша; диафрагмата му се гърчи, всеки момент ще припадне.

Боже мили, какво направих?

Ами ако разбере? Ако научи по някакъв начин? Дали пък вече не знае? Ами ако някой ги е видял? Може би са се обадили вече? Може би са уведомили редакцията?

Диша на пресекулки и с известно усилие, опитва се да бъде разумен.

Да уведомят редакцията? Че кой би направил подобно нещо?

На път е да се побърка.

Постепенно се овладява и отново вдига поглед към прозорците. Сега в дневната е тъмно. Тя си ляга.

Може би усеща, че се прибирам. Може би се опитва да ме заблуди, че нищо не знае, макар всичко да й е ясно. Може да се престори на заспала, като вляза, и после да ме убие, докато спя.

И образът й изпъква в съзнанието му, с огън вместо коси, вдигнала с две ръце високо във въздуха стоманен прът, готов за удар.

Приплаква му се. Отваря входната врата и ум не му побира как ще я погледне. Изкачва двата етажа с приглушени стъпки и застава пред вратата, тяхната врата, огромните двойни двери с рисувано стъкло, които Аника намира за толкова красиви. Стои там разтреперан, с ключове в ръка, а стомахът му сякаш вибрира в ритъма на джазбенда, взира се във вратите с безумен поглед, докато дишането му се успокоява, нормализира се и той отново е способен да се движи.

В антрето е тъмно. Промъква се вътре и затваря безшумно тежката врата.

— Томас? — Аника надниква през открехнатата врата на банята, измъква четка за зъби от устата си.

— Как мина?

Той се стоварва върху пейката, усетил колосална празнота.

— Дяволско събрание. Всичко живо е като гръмнато.

Тя потъва отново в банята чува се да тече вода, шум от изплюване. Звуците проникват в антрето, където се усилват до такава степен, че му се налага да запуши уши с длани.

Тя излиза от банята, обута в черни прашки, едрите и гърди се полюляват.

— Може и да е било дяволско — казва тя, като сяда редом с него и отпуска длан зад врата му, — но никак не ми се вярва тази смърт да има нещо общо с политическите възгледи на дявола. Убедена съм, че поне за това можете да бъдете спокойни.

Той я поглежда, усетил допира на гърдата й, напиращите сълзи в очите си.

— Откъде си толкова сигурна?

— Никой нищо не знае засега — отвръща тя, но зад цялата работа определено се крие нещо значително по-голямо от общината на Йостхамар.

Целува го по бузата, поглажда ръкава на палтото му и става.

— Тази вечер съм като някаква попивателна. Изпих към двеста литра кафе.