Така го правят в Чикаго [bg]

Разтвори папката на един от маркерите. Видях снимката на младо момиче. Не успях да прочета името отдолу, но момичето се усмихваше.

— Пълни сведения за всяка от тях — поясни Грайм. — Кои са, кого са познавали, откъде са се появили в Чикаго. Повечето от тези момиченца съвсем не са били светици.

Пусна папката в краката си и за пръв път ме погледна в очите. Беше като всеки друг остарял преждевременно човек. Само че много по-зле. Беше на около шейсет и пет, с пригладена назад бяла коса, оредяла и пълна с пърхот. Приличаше на известния банков обирджия Джон Дилинджър. Кожата му имаше цвят на мокър чакъл и бе увиснала на бузите. Очите във формата на подкова бяха полускрити от подпухналите клепачи. Долната му устна висеше към брадичката.

Десетте години в отделението за осъдени на смърт не му се бяха отразили добре. Но така и трябваше да бъде.

— Защо си се захванал с това разследване? — попита Грайм.

— За да докажа кой ги е убил.

Настаних се на стола срещу него. От двете му страни стояха надзиратели с пушки — точно както беше обещал Куршумената глава. И Грайм разговаряше с мен както беше обещал.

— Донесох и част от скиците си — подхвърли той и разпъна едно платно върху масата. — Мой автопортрет, показва как работя на Мичиган авеню. Кръстил съм го „Мимът от Мичиган авеню“.

Усмивката му разкри жълти и разкривени зъби, всички по местата си.

— Искаш ли да ти покажа един от номерата си?

Преди да кажа „не“, Грайм вдигна ръце над главата си и допря длани. Погледна през разперените си пръсти, извърна дланите си нагоре и започна да се бори с невидим таван, падащ отгоре му. После отпусна ръце покрай тялото си и започна да блъска въображаема стена. Накрая сложи ръце пред очите си, погледна ме през пръсти и лицето му се разкриви от мимиките на страха. Неволно се запитах дали това не е било последното нещо, което жертвите му са видели, преди да се простят с живота.

— Не е зле, а? — подхвърли убиецът. — Имах голям талант. Искаш ли да видиш още една скица?

На масата се появи нов автопортрет. Този път мимът Грайм забавляваше група деца.

— Тук съм в сладоледеното царство на „Броуди“ — многозначително се ухили той и тържествуващо се огледа. — Схващаш ли?

Не схващах. Също като останалите. Атмосферата беше напрегната, но Грайм продължи:

— „Броуди“ предлагат сладолед в петнайсет разновидности. Едно време работех за тях като мим. Петнайсет вкуса, петнайсет трупа. Схващаш ли?

— Схващам — отвърнах на усмивката му аз.

— А това е една от картините ми по Дисни.

Седемте безформени джуджета клечаха около буен огън, захвърлили лопатите си в снега.

— Уолт Дисни беше мой ментор — поясни Грайм. — Много обичам джуджетата. Сънливко, Мърморко, Щастливко, Всезнайко… Всяка година рисувам различен сезон. Тази се нарича „Джуджетата през зимата“.