Така го правят в Чикаго [bg]

43

Щатът Илинойс екзекутира своите убийци в една мрачна купчина тухли в покрайнините на Чикаго, наречена щатски затвор „Стейтвил“. Но отделението за осъдените на смърт се намира на шестстотин километра оттам, в друга мрачна купчина от тухли, наречена „Менард“. Взех самолета до Сейнт Луис, откъдето наех кола и се насочих обратно към границата на щата. Даян познаваше директора на затвора и му се беше обадила. Той нямаше нищо против идеята ми да посетя Грайм, но трябваше да има писменото му съгласие да се срещне с мен. От него научихме, че през последните пет години осъденият не е имал никакви контакти с външни посетители, освен с адвокатите си. Въпреки това аз надрасках няколко реда, запечатах ги в плик и ги изпратих в затвора. Една седмица по-късно ме уведомиха по телефона, че Грайм е дал съгласието си. И ето ме тук.

— Опразнете джобовете си на таблата — инструктира ме сух глас от високоговорителя на стената.

От плексигласовия процеп се появи бяла табла. Прехвърлих съдържанието на джобовете си върху нея и я плъзнах обратно. Призрачният глас се появи няколко минути по-късно.

— Минете в съседната стая за проверка.

Изщрака ключалка, вратата вляво от мен се отвори. Тази стая беше значително по-голяма. Посрещнаха ме трима надзиратели, настанени в отделни кабини. Две жени и един мъж, които ме гледаха намръщено. Едната от жените посочи вратата вдясно от мен.

— Влезте там, свалете си панталоните и чакайте.

Подчиних се и зачаках. Без да си свалям панталоните. След няколко минути в помещението се появи надзирател с бръсната глава с формата на куршум. С облекчение установих, че не носи гумени ръкавици.

— Беше ви наредено да си свалите панталоните — изръмжа той.

— А защо?

Куршумената глава се усмихна.

— Обикновено го правим, за да проверим дали хората се подчиняват — поясни надзирателят. — Тук е доста скучно. Позволете да опипам дрехите ви, след което можем да влезем.

Пет минути по-късно се озовах в малко помещение с табелка „посетител“ на ревера. Седнах и зачаках.

По принцип затворите са еднакви. Някой повече от останалите. Най-вече когато са стари. „Менард“ беше давал подслон на човешките страдания в продължение на стотина години. Притеснения, страх, воня на пот и урина, остри като бръснач шила, направени от пружини на легла. Празни кабини с душове и надзиратели, които не чуват писъците. Групови изнасилвания и чаршафи, умело оплетени като примки за поредното удобно самоубийство.

До слуха ми долетяха стъпки и приглушени гласове. Изщрака ключалка, после още една. Накрая стъпките спряха и вратата се отвори. Куршумената глава влезе пръв, следван от двама надзиратели с пушки помпи.

— Чуй какво ще ти кажа, Кели — обади се гологлавият. — Затворникът се намира в килия в дъното на коридора. Той е окован с белезници, на краката му има вериги. Ако желаеш, можем да му свалим белезниците.