Заразата [bg]
- Автор: Торо Гильермо Дель, Хоган Чак
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Студио Арт Лайн
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заразата [bg]». Краткое содержание книги:
Те винаги са били тук. Вампирите. Гнездят и се хранят. Скрити е тъмнината. Дебнещи. От хилядолетия. Но сега правилата на древен договор са престъпени и балансът е нарушен. Настъпва техният час. След седмица целият Манхатън ще бъде завладян.След три месеца САЩ. След шест месеца — целият свят.
„Първата част от трилогия, изплетена с омагьосваща интрига. Наистина незабравима история, от която не може да се откъснеш, след като прочетеш първата страница.“ Клайв Къслър
„Дръжте лекарствата си за сърце наблизо: ЗАРАЗАТА може да ви завладее — достатъчно страховита е, за да убива. Обичам я.“ Грегъри Макгуайър
„Дел Торо и Хоган са създали вкусно призрачна страховита история, която буквално ще накара космите по врата ви да настръхнат. ЗАРАЗАТА е мястото, където Брам Стокър среща Стивън Кинг и Майкъл Крайтън. Просто не е възможно да се направи по-добре.“ Нелсън Демил
„Кръв и апокалипсис, смесени в една ужасяваща история, която е сякаш изтръгната от горещите заглавия на пресата. Невероятно живописна, със страхотен ритъм. ЗАРАЗАТА едновременно те завладява и ужасява. Нямам търпение да видя къде ще ни отведат Дел Торо и Хоган.“ Джеймс Ролинс
„На всеки няколко десетилетия вампирският жанр започва да залязва и страхът от Неживите умира в нас. Но точно тогава се появява Ричард Матисън или Стивън Кинг и… статутът на вампирите се възстановява. Този път сред съживителите са Гийермо дел Торо и Чък Хоган с техния нов ужасяващ роман ЗАРАЗАТА, достоен наследник на АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА и СЕЙЛЪМС ЛОТ.“ Дан Симънс
Постави кучетата едно до друго, до стената на сайванта, под рафта с инструментите си. Отвращението, което изпитваше, бе някак далечно и чуждо. Вратът му беше стегнат, но не възпален, гърлото му бе охладняло, главата му — избистрена. Погледна зацапаните си с кръв ръце и трябваше да приеме, че не може да разбере станалото.
Стореното го беше накарало да се почувства по-добре.
Върна се в къщата и се качи в банята на горния етаж. Смъкна окървавената си тениска и боксерките и си облече стар работен гащеризон, осъзнавайки, че Ан-Мари и децата ще се върнат всеки момент. Докато търсеше гуменки из спалнята усети, че тътенът се връща. Не го чу, усети го. И това, което означаваше той, го ужаси.
Откъм входната врата се чуха гласове.
Семейството си беше у дома.
Слезе бързо по стълбището и успя да се измъкне незабелязан през задната врата. Босите му ходила затъпкаха в тревата, докато бягаше от влудяващия пулс, изпълнил главата му.
Зави към алеята за гаража, но отвън на улицата се чуваха гласове. Беше оставил вратите на сайванта отворени и в отчаянието си се шмугна в кучешката къща, за да се скрие. Затръшна зад себе си двете крила. Не знаеше какво повече да направи.
Герти и Пап лежаха мъртви отстрани до стената. Викът едва не се изтръгна от устните му.
Какво направих?
Нюйоркските зими бяха протрили дървените врати на сайванта, тъй че вече не се затваряха плътно. Можеше да вижда през процепа. Зърна Бенджи, който си наливаше чаша вода на мивката, а главата му се подаваше от прозореца. Видя и протягащата се ръчичка на Хейли.
Какво става с мен?
Беше като куче, което е превъртяло. Бясно куче.
Прихванал съм някаква форма на бяс.
Нови гласове. Децата слизаха по задните стълби на верандата, осветени от лампата горе и викаха кучетата. Ансел огледа бързо наоколо, награби една лопата от ъгъла и я напъха през вътрешните дръжки на вратите колкото може по-бързо и тихо. За да заключи децата отвън. Да заключи себе си вътре.
— Гер-тии! Па-ап!
Все още нямаше истинска тревога в гласовете им. Кучетата се бяха измъквали навън няколко пъти в последните два месеца, точно затова беше забил дълбоко в земята железния прът тук в сайванта, за да стоят вързани на веригите и в безопасност през нощта.
Викащите гласове заглъхнаха в ушите му, докато тупането изпълваше главата му: здравия ритъм на кръвта, кръжаща в младите им вени. Сърчицата, които тупаха силно и помпаха.
Божичко.
Хейли дойде до вратата. Ансел видя розовите ѝ гуменки през цепнатината долу и се присви назад. Тя се опита да отвори. Вратите се разклатиха, но не поддадоха.
Повика брат си. Бенджи дойде и ги разтърси с цялата си сила на осемгодишен. Четирите стени потрепериха, но дръжката на лопатата издържа.
Трумм… тум тум… трумм… тум тум… трумм…
Тяхната кръв. Зовеше го. Ансел потръпна и погледът му се прикова в железния прът за кучетата пред него, забит на два метра височина в масивен бетонен блок. Достатъчно здрав, за да задържи двата санбернара на оглавниците по време на лятна буря. Ансел огледа рафтовете по стените и видя резервната желязна халка, още с етикета с цената на нея. Беше сигурен, че ключът за оглавника е тук някъде.
Изчака, докато се отдалечиха на безопасно разстояние, пресегна се и смъкна стоманения нашийник.
Капитан Редфърн лежеше изпънат в болничния си халат върху носилката-легло зад прозрачните пластмасови завеси. Устните му бяха отворени почти в гримаса. Дишаше дълбоко и с усилие. С приближаването на нощта състоянието му се влошаваше все повече, затова му бяха инжектирали достатъчно успокоителни, за да го приспят дълбоко за няколко часа. Трябваше им отпуснат и неподвижен за сканирането. Еф приглуши осветлението, включи живачно-кварцовата си лампа и отново насочи мастилено синкавата светлина към шията на Редфърн за още един оглед на белега. Но този път, докато другите светлини бяха затъмнени, забеляза още нещо. Странен вълнист ефект по кожата на капитана… или по-скоро под кожата. Като подкожен псориазис, опетняване на черни и сиви шарки, което изглежда беше точно под повърхността на плътта.
Когато приближи ултравиолетовата светлина за по-внимателен оглед, сенките под кожата реагираха. Закръжиха и се загърчиха все едно, че се опитваха да избягат от светлината.
Еф се отдръпна и изключи лампата. След като тъмната светлина се махна от кожата на Редфърн, спящият мъж изглеждаше нормално.