![Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/5/8/chetvrtoto-izmerenie-factoring-humanity-bg-download.jpg)
Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]
- Автор: Сойер Роберт Джеймс
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „Пан“
- ISBN: 954-657-261-6
- Переводчик: Николина Николова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]». Краткое содержание книги:
«Четвъртото измерение» е най-завладяващия роман на Робърт Дж. Сойер, който му носи най-високата парична награда за научна фантастика — Premio UPC.
Беше станало случайно, разбира се, но тя не му говори със седмици.
В нейните очи тогава беше чудовище.
Тогава, а сега.
Много от гробовете имаха цветя, но не и този на Мери. Смяташе да идва по-често. Когато тя умря, беше си казал, че ще идва всяка събота или неделя.
От последния път бяха минали три месеца.
Но сега не знаеше къде другаде да отиде, как по друг начин да разговаря с нея.
Кайл стъпи извън алеята, в тревата. Един мъж с моторна косачка мина покрай него и извърна поглед — навярно от безразличие, навярно не знаейки какво да каже на един жалеещ. За него това беше просто работа; сигурно никога не преставаше да се пита защо тревата расте така интензивно.
Кайл пъхна ръце в джобовете си и се отправи към гроба на дъщеря си.
Мина покрай четири гроба преди да открие грешката си. Гробът на Мери бе един ред по-нататък. Почувства пристъп на вина. За бога, дори не знаеше къде е погребана дъщеря му!
Той се върна обратно по пътеката, продължи по алеята и тръгна по правилния ред.
Паметникът на Мери беше направен от полиран червен гранит. Парченцата слюда проблясваха на слънчевата светлина.
Той прочете думите, като се чудеше дали един ден щяха да бъдат така нечетливи като онези по очуканите плочи, които беше виждал в старите гробища:
Мери Лорейн Грейвс
Любима дъщеря, любима сестра
2 ноември 1996 — 23 март 2016
Почива в мир сега
Епитафът бе изглеждал подходящ на времето. Не бяха имали представа защо Мери се бе самоубила. Бележката, оставена от нея, написана с червен химикал върху лист хартия, казваше просто: «Това е единственият начин, по който мога да мълча.» Тогава никой от тях не знаеше какво означават тези думи.
Кайл отново прочете последния ред. Почива в мир сега.
Надяваше се това да е вярно.
Ако казаното от Беки беше истина, Мери се бе самоубила с убеждението, че баща й е посегнал на нея. Какъв мир би могла да има?
Единственият начин да мълча.
Жертва — но сигурно не за да предпази Кайл. Не, трябва да го е направила заради майка си — да предпази Хедър, да й спести ужаса, вината.
Кайл погледна надолу към гроба. Раната върху земната повърхност бе заздравяла, разбира се. Нямаше го правоъгълното нарушение на целостта, нямаше никакъв белег между старата почва и пръстта, положена при запълването на изкопа.
Той вдигна поглед към паметника.
— Мери — каза той на глас. Почувства се неловко. Работещата косачка сега бе далече, звукът й почти се губеше в далечината.
Искаше да каже нещо повече — толкова много — но не знаеше откъде да започне. Усети, че главата му се тресе бавно напред-назад и той положи усилие да я спре.
Мълча няколко минути, после отново изрече името на дъщеря си — тихо, звукът почти се изгуби сред заобикалящите го шумове от птици, един минаващ екоавтомобил и косачката, която бавно се приближаваше, окосявайки нова ивица в сочната морава.
Кайл се опита отново да прочете надписа и откри, че не може. Премигна, за да пропъди сълзите.
«Толкова съжалявам», мислеше той, но не изрече думите гласно.
26.
Хедър реши да се отдръпне, да се отскубне от Айдеко.
Но как?
Изведнъж тя се обърка.
Разбира се, можеше отново да визуализира конструкцията на кентавърийците, после да отвори кубичната врата; със сигурност това щеше да пресече връзката.
Но колко брутално щеше да бъде едно такова прекъсване? Като физическа ампутация? Щеше ли част от нея да остане тук, вътре в Айдеко, а останалата — това нейно аз, свързано с анатомията й навярно — щеше да бъде изхвърлена обратно в Торонто?
Тя почувства, че сърцето й бие до пръсване, че челото й се покрива с пот; поне дотолкова беше свързана с тялото си, намиращо се в нейния офис.
Как да се отдели? Средствата трябваше да са тук; трябваше да има начин. Но това беше същото, както изведнъж да прогледнеш за първи път. Мозъкът възприемаше цветовете, светлината, но не можеше да извлече смисъл от това, което вижда, не можеше да анализира образите.
Беше като ампутация — отново тази метафора, която отразяваше безпокойството й от предстоящото разделяне. Ампутация, придружена от слагане на изкуствена ръка. Отначало тя щеше да бъде просто мъртъв метал и пластмаса, висяща от торса. Умът трябваше да се научи да я контролира, да я задвижва. Трябваше да бъде установена нова съгласуваност: тази мисъл причинява това движение.