Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]

Между нея и Айдеко беше имало езикова бариера, но тук нямаше такава — поне не съществена.

— Млади човече! — изкрещя тя. — Младежо!

Нямаше промяна в умственото състояние на момчето; той изобщо не усещаше нейните опити да се свърже с него.

— Младежо! Момче! Приятел! — Тя спря за малко. — Пич! Копеле!

Последното поне трябваше да привлече вниманието му. Но нямаше нищо. Умът на момчето бе изцяло насочен към…

Господи!

… към задигането на нещо.

Този бонбон. «Кърли Уърли» — що за шантаво име.

Хедър опита да избистри ума си. Момчето — беше на тринадесет; разбра го в мига, в който се запита за това — имаше достатъчно пари на кредитната си карта, за да плати бонбона. Плъзна ръка в джоба си и стисна картата, която бе приела топлина от неговото тяло.

Разбира се, той можеше да плати бонбона — днес. Но тогава какво щеше да прави утре?

Продавачът — индиец с акцент, който Хедър намираше за очарователен, но според момчето беше смешен — разговаряше на касата с един постоянен клиент.

Момчето грабна бонбона «Кърли Уърли» и хвърли поглед през рамото си.

Продавачът все още беше зает.

Хлапакът носеше тънко яке с големи джобове. Стискайки здраво бонбона в дланта си, той го вдигна малко, още малко, отвори капака на джоба и пусна бонбона вътре. Момчето — и за своя изненада, Хедър също — въздъхна с облекчение. Успя…

— Младежо! — каза гласът с акцента.

Абсолютен ужас обхвана хлапето, ужас, който накара Хедър също да се разтрепери.

— Младежо! — каза гласът отново. — Може ли да видя какво имаш в джоба?

Момчето замръзна. Той си помисли да избяга, но индиецът — за който момчето мислеше, че е азиатец — стоеше между него и изхода. Беше разперил ръцете си с длани напред.

— Нищо — каза хлапакът.

— Би ли върнал обратно този бонбон?

Момчето бързо премисляше: все още можеше да избяга или да върне обратно бонбона и да помоли за милост. Можеше да каже, че баща му го бие, и да помоли продавача да не се обажда на родителите му.

— Казах ти, че не съм взел нищо — отвърна момчето, опитвайки се да звучи извънредно обиден от такова безпочвено обвинение.

— Лъжеш. Аз те видях, а също и камерата. — Продавачът посочи към малък уред, монтиран на стената.

Момчето затвори очи. Картината на вътрешността на магазина се затъмни, но мозъкът му все още бе осветен от образи — на хора, които трябва да бяха родителите му, на един приятел, чието име беше Джеф. Джеф винаги се измъкваше, когато задигаше бонбони.

Хедър беше очарована. Тя си припомни своя собствен глупав опит в младостта си да открадне, когато опита да свие чифт джинси от един магазин за дрехи. Нея също я хванаха. Тя познаваше страха и гнева, който изпитваше момчето. Искаше да види какво ще се случи с него, но времето й не беше неограничено. Все някога трябваше да прекрати връзката, за да удовлетвори нуждите на живота; вече съжаляваше, че не посети тоалетната, преди да влезе в конструкцията.