![Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/5/8/chetvrtoto-izmerenie-factoring-humanity-bg-download.jpg)
Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]
- Автор: Сойер Роберт Джеймс
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „Пан“
- ISBN: 954-657-261-6
- Переводчик: Николина Николова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]». Краткое содержание книги:
«Четвъртото измерение» е най-завладяващия роман на Робърт Дж. Сойер, който му носи най-високата парична награда за научна фантастика — Premio UPC.
Тя изолира ума си от неговия, извика образа на своите кристали, утаяващи се в течността и напусна момчето, както бе напуснала Айдеко.
Същата тъмнина като преди.
Тя подреди кристалите, възстановявайки чувството си за собствено аз. Отново бе пред стената от шестоъгълници.
Беше удивително и, трябваше да признае, дяволски забавно.
Внезапно й хрумна идеята, че тук бе възможен истински туризъм. Проблемът с виртуално-реалните симулации беше точно в това: те бяха симулации. Въпреки че «Сони», «Хитачи» и «Майкрософт» бяха инвестирали билиони в създаването на забавна индустрия в областта на виртуалната реалност, те никога не го бяха постигнали. Имаше фундаментална разлика между това да караш ски в Банф и да караш ски в дневната си; част от трепета бе възможността да си счупиш крак, част от преживяването беше пълният пикочен мехур, който не можеше лесно да бъде отстранен, част от забавлението беше истинското слънчево изгаряне, получено през деня по склоновете на планината, дори в средата на зимата.
Но това надникване в живота на другите беше реално. Това английско момче наистина щеше да се срещне с последствията от своето престъпление. Тя можеше да остане с него, колкото искаше; да го следва в неговите премеждия с часове, дори с дни. Цялата тази притегателна сила на воайорството, плюс една симулация, много по-жива, по-вълнуваща, по-непредсказуема от всяка друга, която ти се доставяше вкъщи в загънат пакет.
Щеше ли това да бъде регулирано? Можеше ли да бъде регулирано? Или цялото човечество трябваше да се изправи пред възможността безброй индивиди да навлизат в главите на другите, споделяйки всяко тяхно преживяване, всяка тяхна мисъл?
Може би величината от седем билиона не беше толкова плашеща; може би всъщност това беше едно прекрасно число; може би самата случайност на избора, самият брой възможности, щеше да е достатъчен, за да не може човек да навлезе в ума на някого, когото познава.
Но в действителност нямаше ли точно то да привлича хората? То беше това, което Хедър търсеше и навярно тези, които щяха да я последват, щяха да искат същото: възможност да се потопят в умовете на родителите си, на децата си, на шефовете си.
Но как? Хедър все още нямаше представа как да открие даден човек. Кайл беше някъде тук… ако можеше само да разбере как да достигне до него.
Тя се вторачи в безбрежното табло от шестоъгълни ключалки с чувство на безкрайна обърканост.
Кайл продължи да върви през гробището. Усещаше, че челото му лъсва от пот. Гробът на Мери не беше много далеч зад него. Той пъхна ръце в джобовете си.
Толкова много смърт; толкова много смърт.
Помисли си за зебрата, която бе нападната и убита от лъвицата.
Сигурно е ужасно да умреш по този начин.
Или не беше така?
Потискане.
Дисоциация.
Това бяха нещата, които Беки твърдеше, че са се случили с нея.
И не само с Беки. С хиляди мъже и жени. Потискане на спомените за война, за изтезания, за изнасилване.
Може би, просто може би, зебрата не усещаше как умира. Навярно тя бе откъснала съзнанието си от реалността в мига, в който беше нападната.
Може би всички висши животни можеха да правят това.
То надделяваше над възможностите да умреш в агония, да умреш в ужас.
Но механизмът на потискането трябваше някъде да се пропуква — иначе спомените нямаше изобщо да се завръщат.
Или ако не се пропукваше, то сигурно поне биваше изтласкан отвъд… отвъд проектните си параметри.
В света на животните в действителност няма травматични физически наранявания, които да не са фатални. Да, животното можеше да бъде уплашено, ужасено… и да продължи да живее още един ден. Но след като веднъж хищникът — бе забил зъби в жертвата си, тя, почти със сигурност, щеше да умре. Потискането щеше да действа само няколко минути — или най-много, няколко часа — за да спести на животното ужаса от собствената му смърт.
Ако никой не оцеляваше от физически травмиращи преживявания, тогава нямаше да има нужда мозъкът да потиска спомена в продължение на дни или седмици, или месеци.
Или години.
Но човечеството — какво иронично име — беше измислило травми, които не са смъртоносни.
Изнасилването.
Изтезанието.
Ужасите на войната.
Може би наистина умът се оказваше пренапрегнат, за да потисне най-лошите физически преживявания.
И може би, съвсем неволно, след време тези преживявания наистина излизаха на повърхността. Преди няколко десетки хилядолетия не е имало нужда от по-дълъг период на потискане на спомените — най-краткият промеждутък време тогава е бил животът на Земята. Може би такова умение изобщо не се е развило.