Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
Но аз се тревожех за Бил и се чувствах ужасно сред цялата тази жестокост, затова след няколко дълги секунди на споделена страст се отдръпнах. Сега пък устните на Ерик бяха целите в кръв. Той бавно ги облиза.
— Иди да потърсиш Бил — дрезгаво каза той. Хвърлих още един поглед на рамото му; раната бързо заздравяваше. Взех лепкавия куршум от килима и го увих в парче от ризата на Ерик. За спомен. Не знам как ми хрумна подобна идея. Наоколо продължаваха да лежат ранени и убити, но за повечето от пострадалите вече се грижеха оцелелите хора и двама вампири, които не участваха в преследването на нападателите.
Някъде в далечината се чуваше вой на сирени.
Красивата входна врата беше цялата на дупки. Открехнах я и се дръпнах настрана, в случай че отвън дебнеше някой от Братството, но не се случи нищо. Прекрачих прага и се огледах.
— Бил! — извиках. — Добре ли си?
И точно тогава той се появи иззад ъгъла с порозовели бузи.
— Бил — въздъхнах аз. Стомахът ми се сви на топка от страх… или пък от дълбоко разочарование, знам ли.
Погледна ме и закова на място.
— Нападнаха ни и убиха много от нас — извика той. Оголените му резци светеха в тъмното, а очите му грееха от вълнение.
— Убил си някого току-що, нали?
— За да защитя гнездото.
— За да отмъстиш!
Имаше разлика, поне според мен, но той замълча.
— Дори не ме потърси, за да видиш дали съм жива — казах аз. Вампирът си остава вампир. Вълкът козината си мени, но нрава — не. Не можеш да научиш старо куче на нови номера… В съзнанието ми закънтяха едно след друго всички до болка познати предупреждения, изречени с мекия южняшки акцент на приятели и роднини.
Обърнах се и влязох обратно в къщата, крачейки невъзмутимо между окървавените трупове, сякаш всеки ден виждах подобни ужасии. Тогава дори не осъзнавах какво точно виждам, но седмица по-късно в главата ми щяха да се появят картини, запечатани дотогава надълбоко: пръснат череп в близък план, бликаща кръв от разкъсана артерия… Но в този момент исках единствено да открия дамската си чанта. И я намерих почти веднага. Докато Бил се суетеше покрай ранените, аз излязох от къщата, качих се в колата под наем и запалих двигателя. По-добре сама в големия непознат град, отколкото в онзи вампирски замък на ужасите. И точно когато потеглих, пристигна полицията.
Изминах няколко пресечки, паркирах пред кварталната библиотека и измъкнах пътната карта от жабката. От преживяния шок мозъкът ми почти не работеше, но все пак успях да разбера как да стигна до летището.
И точно натам се запътих. Оставих колата на паркинга за автомобили под наем и си купих билет за следващия полет до Шривпорт. Самолетът излиташе след един час. Слава богу, че имах собствена кредитна карта.
Отне ми няколко минути да се преборя с монетния телефон, тъй като ползвах такъв за пръв път в живота си. За мой късмет, се свързах с Джейсън веднага и той обеща да ме чака на летището.
Прибрах се вкъщи малко преди съмване.
Започнах да плача едва на другия ден.
9.
С Бил не се карахме за първи път. И преди ми беше идвало до гуша от всички вампирски неща, с които постоянно ми се налагаше да се съобразявам. Понякога ме хващаше страх, че навлизам твърде навътре в средите им, и от време на време изпитвах желание да се виждам единствено с хора.
Затова в продължение на три седмици правех само това. Не се обаждах на Бил и той не ме търсеше. Знаех, че се е върнал от Далас, защото намерих куфара си на верандата. Нямаше кой друг да го е донесъл. Когато го отворих, открих в страничния джоб кутийка от черно кадифе. Иска ми се да бях устояла на изкушението да я отворя, но не успях. Вътре имаше чифт обеци с топази и бележка с надпис: „Ще подхождат на кафявата ти рокля“. Ставаше въпрос за роклята, която носех при повторното ни посещение в щаба на вампирите. Изплезих се на кутийката и отидох у тях още същия следобед, за да я пъхна в пощенската му кутия. Най-после се сети да ми купи подарък, а аз не можех да го приема.
Дори не се опитах да мисля за случилото се. Реших да дам почивка на мислите си, а после лесно щях да реша какво да правя.
Редовно четях вестници. Даласките вампири и техните човешки приятели бяха получили статут на мъченици, което идеално устройваше Стан, предполагам. Заглавието „Среднощно клане в Далас“ присъстваше масово из всички печатни издания и чудесно подхождаше на това чудовищно престъпление. Законодателната власт се чувстваше притисната да приеме редица закони, които едва ли някога щяха да бъдат приложени, но залъгваха надеждите на обществото; закони, поставящи недвижимата вампирска собственост под опеката на федералните власти; закони, позволяващи на вампирите да заемат определени държавни постове (въпреки че все още на никого не му беше хрумнала идеята за издигане на вампирска кандидатура в Сената). Един сенатор от Тексас дори направил предложение да бъде назначен вампир за изпълнител на смъртните присъди в щата. Цитирам сенатор Гарза: „Казват, че смъртта от ухапване на вампир е безболезнена, а и самият палач би вършил работата си с удоволствие“.