Венчило с дявола
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Венчило с дявола». Краткое содержание книги:
Той не и отговори, тъй като не проумяваше какво приказва.
Отиде до леглото на Ангъс. Събуди го с рязък глас и започна да го разпитва на келтски. Раненият воин отговаряше удивително ясно и точно, въпреки все още слабия си глас. След като Алек свърши с разпита, Ангъс се усмихна уморено и се поинтересува дали може да отиде на лов.
Кинкейд се засмя, но поклати отрицателно глава. Джейми го чу да казва, че веднага щом се почувства по-добре, ще го преместят в къщата му, където съпругата му ще се погрижи за него.
Алек мълчаливо се запъти към изхода, но Джейми бързо го последва.
— Алек?
— Какво има? — рязко попита той и се обърна.
— В Англия е прието съпругът да целува съпругата си за добро утро — излъга тя. Сама си измисли този обичай, но бе сигурна, че Алек няма да се досети.
— Ние не сме в Англия.
— Навсякъде е прието — измърмори младата жена.
— Тук е прието само ако съпругата носи дреха в цветовете на мъжа си.
— Това ли било?
— Чувам отлично, жено. Не е нужно да ми повишаваш глас.
Алек запази строгото си изражение. Не му беше никак лесно. Разочарованието й бе толкова явно. Тя искаше той да я докосне. Разбра, че е открил слабото й място. Не изпитваше никакви угризения да използва физическото привличане за достигане на целта си. До края на седмицата тя ще облече цветовете му!
— Алек, къде да оставя монетите си?
— На полицата над камината има една кутия. Остави ги там.
— А мога ли да вземам от твоите монети, ако ми потрябват?
— Не ме интересува — подхвърли през рамо младият мъж.
Джейми се намръщи, разгневена от това, че той дори не й каза довиждане. Видя, че сваля меча от стената и се зачуди какво ли е намислил.
— Знаете ли къде отиде, отче? — попита тя, щом Алек излезе от залата.
— На лов — отвърна свещеникът и отново зае мястото си край леглото на Ангъс.
— За удоволствие или да осигури вечерята ни?
— Не, момичето ми. Той отиде на лов за мъжете, които едва не убиха Ангъс. Ще си платят скъпо за стореното.
Джейми знаеше, че отмъщението бе въпрос на чест за един воин. И въпреки това не й харесваше. Никак. Насилието предизвикваше насилие. Още един въпрос, по който двамата със съпруга й никога нямаше да постигнат съгласие.
Джейми примирено въздъхна.
— Ще отида да ви донеса още монети — рече тя. — Само един Бог знае колко индулгенции трябва да купя за съпруга си, преди да е свършил денят.
Отец Мърдок прикри усмивката си. Питаше се дали Алек разбира колко сполучлив избор е направил.
— Май ще има доста пожари в нашите планини — промърмори той на Ангъс, макар воинът да изглеждаше заспал.
— Прав си — прошепна раненият.
— Чу ли как Алек и съпругата му си крещяха? А какви искри само прехвърчаха?
— Чух.
— Какво мислиш за своята спасителка, Ангъс?
— Тя ще го подлуди.
— Време му е.
Ангъс кимна.
— Да. Кинкейд достатъчно страда.
— Той не знае как да се държи с нея. Разбирам го от начина, по който я гледа.
— Дали смята всеки път, когато Алек я разгневи, да ти дава по една монета?
— Така ми се струва.
Отец Мърдок високо се засмя и се тупна по коляното.
— Ще й трябва време, за да свикне с живота тук. И все пак за мен ще бъде истинска радост да я наблюдавам.
Джейми се върна и подаде още две монети на свещеника. Погледна го и го попита защо се усмихва.
— Мислех си колко много ще трябва да се промениш, момичето ми — призна той. — Знам, че никак няма да ти е лесно, но съм сигурен, че след време ще обикнеш този клан така, както го обичам и аз.
— А не ви ли е идвало наум, отче, че кланът е този, който трябва да се промени? — дяволито попита Джейми.
Отецът реши, че се шегува.
— Страхувам се, че това е непостижима цел, детето ми — рече той и тихо се изкиска.
— Колко непостижима? — продължи Джейми. — Също толкова, колкото сама да изям голяма мечка?
— Точно толкова.
— Аз мога да го направи.
— Как? — попита свещеникът и без да се усети, сам падна в капана й.
— Хапка по хапка.
Отец Мърдок шляпна още по-силно коляното си и гръмогласно се разсмя, което бе последвано от задушаваща кашлица. Джейми бързо се върна в спалнята си, разбърка мехлема, който му бе обещала, и се върна в залата.
— След два часа намажете гърдите си с това, отче.
Свещеникът пое купичката и се намръщи.
— Мирише на мърша, детето ми.
— Миризмата не е важна, отче. Обещавам ви, че ще облекчи кашлицата.
— Вярвам ти, Джейми.
— Отче? Мислите ли, че Алек ще има нещо против, ако хвърля един поглед на горния етаж?
— Разбира се, че не, момичето ми. Сега това е и твой дом.